Графиня Дьо Шарни

— Дори сега монархията да рухне, се чувствам достатъчно силен, за да я закрепя!

Жилбер се усмихна.

— По-добре ли се чувствате? — попита той.

— Докторе — каза Мирабо, — кажете ми къде се продава това лекарство дори ако трябва да платя за всяка капка с диамант, равен на големината й, ако трябва ще се откажа от всякакъв разкош заради разкоша на силата и живота и ви обещавам, че аз също ще притежавам от този течен пламък и че тогава, о, тогава ще гледам на себе си като на непобедим.

— Графе — каза Жилбер, — обещайте ми да не взимате повече от два пъти седмично това лекарство и да не се обръщате към другиго, за да подновите запасите си. Ето този флакон е ваш.

— Дайте го — каза Мирабо, — и ви обещавам всичко, което поискате.

— Ето — каза Жилбер, — но това не е всичко. Вие ми казахте, че ще имате кола и коне, нали?

— Да.

— Е, добре, живейте на село. Тези цветя, които развалят въздуха на стаята ви, пречистват въздуха в градината. Пътят, който ще изминавате всеки ден, за да дойдете в Париж и да се върнете на село, ще бъде за вас оздравителна разходка. Изберете си, ако е възможно, резиденция, разположена на височина, в гора или близо до река, в Белвю, Сен-Жермен или Аржантьой.

— Аржантьой! — подхвана Мирабо. — Точно там изпратих прислужника си да потърси някоя вила. Тейш, не ми ли бяхте казали, че сте намерили там нещо подходящо?

— Да, господин графе — отвърна прислужникът, който беше присъствал на току-що проведеното от Жилбер лечение, — една очарователна къща, за която ми беше говорил един мой съотечественик, наречен Фриц. Както изглежда, той е живял в нея заедно с господаря си, който е някакъв чуждестранен банкер. Свободна е и господин графът може да я вземе когато поиска.

— Къде се намира тази къща?

— Извън Аржантьой. Наричат я замъкът на Маре.

— О, познавам това място! — каза Мирабо. — Много добре, Тейш. Когато баща ми ме гонеше от дома си с проклятията си и няколко удара с бастун… Вие знаете ли, докторе, че баща ми живееше в Аржантьой?

— Да.

— Е, добре, както казвах, когато ме гонеше от дома си, често ми се случваше да се разхождам отвън покрай стените на това хубаво жилище и да си казвам като Хораций, струва ми се, простете, ако цитатът е неверен: О rus, quando te aspiciam?225

— Тогава, драги графе, дошъл е моментът да осъществите мечтата си. Заминете, посетете замъка на Маре, преместете се да живеете там… Колкото по-рано, толкова по-добре.

Мирабо помисли за миг и като се обърна към Жилбер, каза:

— Хайде, драги докторе, ваше задължение е да бдите над болния, когото току-що възкресихте. Сега е пет часът следобед. По това време на годината дните са дълги. Времето е хубаво. Да се качим на колата и да вървим в Аржантьой.

— Добре — отвърна Жилбер, — да вървим в Аржантьой. Когато си се заел с грижите за едно толкова скъпоценно здраве като вашето, трябва да изучиш всичко, свързано с него… Хайде да проучим вашата бъдеща полска къща!