Дума Ки
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #52
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Дума Ки». Краткое содержание книги:
Промяната настъпва, след като Едгар наема къща на ДУМА КИ — красив и (странно защо?) почти необитаем остров в Мексиканския залив. Приказните залези и шепотът на раковините по брега го вдъхновяват и той се отдава на едновремешното си хоби — рисуването. Оказва се обаче, че талантът му е и чудо, и опасно оръжие. Защото много негови картини притежават сила, която не може да се контролира. Защото могат и да лекуват, и да убиват…
Седяхме в кухнята и чакахме. Най-малката стрелка на часовника над микровълновата описа пълен кръг върху циферблата и започна друг. Водата, течаща от счупения кран, бе намаляла до тъничка струйка. После, едва доловимо, дочух Илзе да казва:
— Тук съм… взех я… сега ще я… — и в този миг изкрещя. Не можех да определя дали това беше вик на болка, на изненада или на двете едновременно.
— Илзе! — извиках. — Илзе!
Уайърман се изправи светкавично, удряйки бедрото си в ръба на мивката, и разпери ръце. Поклатих глава, сякаш казвах: „Не знам.“ Усещах как потта се стича по страните ми, въпреки че в кухнята не беше горещо.
Тъкмо се чудех какво да направя по-нататък — на кого да се обадя, — когато Илзе се върна на телефона. Звучеше изтощена, но поне приличаше на себе си. Най-накрая.
— Боже мой! — възкликна.
— Какво стана? — Едва удържах вълнението си. — Или, какво стана?
— Няма я вече. Запали се и изгоря. Гледах я през прозорчето. Остана само пепел. Трябва да взема лейкопласт, тате. Беше прав. В тази картина наистина имаше нещо гнусно. — Тя се опита да се засмее. — Проклетото нещо не искаше да влезе в печката! Сгъна се и… — Отново този опит за смях. — Бих казала, че съм се порязала на ръбчето й, защото точно така изглежда — като раничка от порязано, — но всъщност не е така. Подозирам, че ме ухапа. Картината ме ухапа, тате.
VIII
Най-важното за мен беше, че тя е добре. А най-важното за нея — че аз съм добре. И двамата бяхме добре. Или поне така си мислеше глупавият художник. Казах й, че ще й се обадя на другата сутрин.
— Или? Още нещо.
— Кажи, татко. — Звучеше разсънена и напълно в кондиция.
— Отиди до фурната. Има ли вътрешно осветление?
— Да.
— Включи го. Кажи какво виждаш.
Поредната, но този път по-кратка.
— Пепел — чух я да казва, когато се върна.
— Добре.
— Татко, ами другите ти картини? И те ли са като тази?
— Взел съм необходимите мерки, съкровище. Друг път ще ти разкажа.
— Добре. Благодаря ти, татко. Ти още си моят герой. Обичам те.
— И аз те обичам.
Това беше последният път, когато разговаряхме, ала и двамата не го знаехме. Никога не го знаем, нали? Поне се разделихме с признанието, че се обичаме. Това е единствената ми утеха. Не е кой знае какво, но все е нещичко. Можеше и да е по-зле. Често си го повтарям през дългите нощи, когато не мога да заспя.
Можеше и да е по-зле.
IX
Седнах на един стол и подпрях глава с ръка.
— Потя се като прасе.
— Навярно затова счупи мивката на госпожица Елизабет…
— Съжа…
— Кажи го още веднъж и ще те фрасна. Справи се чудесно. Не всеки мъж успява да спаси живота на дъщеря си. Повярвай, че ти завиждам. Искаш ли бира?
— Сигурно ще я повърна. Имаш ли мляко?
Той отвори хладилника.
— Нямам, но пък предлагам разбита сметана.
— Дай ми малко.
— Ти си извратено копеле, Едгар — усмихна се Уайърман, обаче ми сипа от сметаната във водна чаша и аз я изгълтах. После бавно се качихме по стълбите, стискайки харпуните като застаряващи бойци от джунглата.
Върнах се в спалнята за гости, легнах и отново се загледах в тавана. Ръката ме болеше, но това не ме притесняваше. Тя беше порязала нейната, а аз — своята. По някакъв начин всичко се връзваше.
„Масата тече“ — помислих си.
„Удавете я, за да заспи отново.“
Имаше и друго — бях сигурен, че Елизабет беше казала още няколко думи. Но преди да си ги спомня, се сетих за нещо далеч по-важно — Илзе бе изгорила „Краят на играта“ в газовата си фурна и се бе разминала само с едно порязване — или може би ухапване — на дланта си.
„Трябваше да й кажа да го дезинфекцира — помислих си. — Трябваше да дезинфекцирам и своята рана…“
Обаче заспах. И този път не сънувах никакви гигантски жаби, които да ме предупредят за надвисналата опасност.
X
По изгрев-слънце ме събуди глухар. Вятърът продължаваше да фучи — по силно от всякога, — и бе запратил в стената на къщата един от шезлонгите на Уайърман. А може би и пъстрото чадърче, под което бяхме споделили първото си питие — освежаващият зелен чай с лед.
Нахлузих дънките си и оставих всичко друго на пода, включително и харпуна със сребърния връх. Не смятах, че Емъри Полсън ще ме навести отново — не и на дневна светлина. Надзърнах и видях как е Уайърман, макар че беше напълно излишно; равномерното му хъркане бе красноречиво доказателство за спокойния му сън. Отново лежеше по гръб с разперени ръце.