Дума Ки

Да, навярно щеше да заспи. Точно под „Краят на играта“, висящ над главата й. И когато се събудеше, щеше да си каже, че е сънувала нашия разговор, а в реалния свят баща й се е самоубил на Дума Ки.

Персе бе виновна. Тази вещица. Тази кучка.

Гневът ми се завърна както едно време. Сякаш никога не беше ме напускал. Не можех да му позволя да обсеби мислите ми; не можех дори да допусна да се прояви в гласа ми, защото Илзе щеше да си каже, че е насочен към нея. Притиснах слушалката между ухото и рамото си. После се пресегнах и сграбчих тънкото хромирано кранче на кухненската чешма. Пръстите ми се свиха около него в мъртва хватка.

— Изобщо не е сложно, миличка. Обаче го направи на всяка цена. После ще спиш колкото искаш.

Уайърман седеше до масата, застинал като статуя, и безмълвно ме наблюдаваше. Навън вълните продължаваха яростния си щурм към брега.

— Каква печка имаш, Бисквитке?

— Газова. Газова фурна. — Тя се засмя.

— Добре. Вземи картината и я сложи във фурната. После я затвори и я включи на максимална мощност. Изгори проклетата рисунка.

— Не, татко! — възпротиви се тя; стори ми се, че даже е по-възмутена, отколкото когато бях казал мамка му. Е, поне отново се беше разсънила. — Обожавам тази картина!

— Знам, миличка, но именно тази картина те кара да се чувстваш толкова зле. — Понечих да кажа още нещо, обаче се отказах. Ако наистина се дължеше на картината — а аз бях сигурен, че е така, нямаше нужда да й го набивам в главата. Сама щеше да го разбере, както и аз го бях разбрал. Затова, вместо да говоря, стиснах кранчето на чешмата с всички сили, представяйки си, че е гърлото на вещицата.

— Татко, наистина ли предполагаш, че…

— Не предполагам, а знам. Вземи картината, Илзе. Ще те изчакам на телефона. Вземи я, сложи я във фурната и я изгори. Направи го веднага.

— Аз… добре. Изчакай.

Вероятно бе оставила слушалката на масата, понеже чук как нещо изтрака.

— Ще го направи ли? — попита Уайърман.

Преди да му отговоря, нещо изхрущя и от крана шурна студена вода, която ме обля чак до лакътя. Погледнах кранчето в ръката си и назъбеното парче, където се беше отчупило. Захвърлих го в мивката. Водата продължаваше да шурти.

— Мисля, че да — отвърнах и добавих: — Прощавай.

— De nada153 — Той коленичи, отвори шкафа под умивалника и бръкна между кофата за смет и складираните торби за отпадъци. Завъртя нещо и струята, извираща от счупеното кранче, внезапно отслабна. — Не си знаеш силата, muchacho. Или сигурно я знаеш.

— Съжалявам — промълвих. Обаче не съжалявах. Дланта ми кървеше от раничката, но се чувствах по-добре. Умът ми се беше прояснил. Хрумна ми, че преди време това кранче би могло да бъде шията на жена ми. Нищо чудно, че бе поискала да се разведем.