Двор от крила и разруха

Беше зает.

Устните му се изкривиха в бърза усмивка.

Ако забележех, че си непоклатимо убедена да идеш в Средните земи, веднага щях да се освободя.

Зачаках да ме нахока, че не съм проявила търпение, за цялостната ми постъпка, но… той просто килна глава.

— Чудя се дали Тъкачката ти е простила след този подарък — сподели на глас мислите си Рис.

Дори лечителната подскочи, щом чу името й.

По гръбнака ми пробяга студена тръпка.

— Не искам да узнавам.

Рис се засмя гърлено.

— Тогава да не й ходим повече на гости.

Ала шеговитостта светкавично се изпари от лицето му, когато погледна към Касиан. Към вече запечатаната рана.

Не си виновна за сюриела.

Въздъхнах, а клепачите на Касиан запърхаха.

Знам.

Вече бях прибавила смъртта му към разрастващия се списък с неща, за които скоро щях да накарам Хиберн да си плати.

Минутите се заточиха и всички се потопихме в мълчание. Не попитах къде е Неста. Мор се държеше така, като че ме нямаше. А Рис…

Когато Касиан най-сетне отвори очи и простена от болка, другарят ми седна в долния край на леглото му.

— Ето това ти се пада — смъмри го лечителката, събирайки нещата си, — щом скачаш пред мечове. — После сбърчи чело. — Тази вечер и утре си почивай. Не съм толкова наивна да настоявам и за трети ден почивка, но се постарай в близко време да не се хвърляш пред остри оръжия.

Касиан само запримига зашеметено, а тя се поклони на двама ни с Рис и излезе от шатрата.

— Колко точно е зле? — попита сипкаво генералът.

— Колко е зле раната ти — поде кротко Рис, — или колко зле ни сритаха задниците днес?

Касиан примигна отново. Бавно. Сякаш успокоителното, което лечителката му беше дала, още го държеше.

— В отговор на втория въпрос — продължи Рис, а Мор и Азриел отстъпиха крачка-две, доловили изострения му тон, — успяхме някак. Легионът на Кеир пое тежък удар, но… победихме. В отговор на първия въпрос… — Рис оголи зъби. — Повече никога не върши такива глупости.

От предупреждението, от гнева в гласа му очите на Касиан се поизбистриха и той се помъчи да се надигне в леглото. Но изсъска от болка, свеждайки смръщен поглед към червената, все още прясна рана, минаваща през гърдите му.

— Червата ти висяха, глупаво копеле такова! — изръмжа му Рис. — Аз ги държеше.

И наистина, по ръцете на сенкопоеца имаше засъхнала кръв — кръвта на Касиан. А лицето му беше сковано от леден гняв.

— Аз съм войник — заяви хладнокръвно Касиан. — Работата ми го изисква.

— Дадох ти заповед да изчакаш! — нахока го Рис. — Ти я пренебрегна.

Надникнах към Мор, към Азриел в безмълвен въпрос дали не бе редно да напуснем. Но те бяха твърде заети да гледат Рис и Касиан, за да ме забележат.

— Предната редица поддаваше — настоя Касиан. — Заповедта ти не струваше.