Двор от крила и разруха
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Двор от рози и бодли #3
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Двор от крила и разруха». Краткое содержание книги:
— Защото не издържа достатъчно дълго.
— Но той щеше да ме убие.
— Да не вярваше, че можеш да овладееш силата му, без да си платиш?
Сърцето ми прескочи.
— Трябва да… умра, за да го спра?
— Колко драматично е човешкото сърце. Но да. Да, заклинанието е щяло да изцеди живота ти.
— Има ли… има ли друго обезвреждащо заклинание, което да използвам вместо него?
— Дори да има, пак ще ти се наложи да отидеш право до Котела, за да го приложиш. А Хиберн няма да повтори грешката си.
Преглътнах сухо.
— Ако съумеем да обезоръжим Котела… ще е достатъчно ли, за да спрем Хиберн?
— Зависи от съюзниците ви. Дали ще оцелеят в неизбежната битка след това.
— Резбарят би ли променил нещо?
И Бриаксис.
Сюриелът нямаше клепачи. Но мътните му очи просветнаха от изненада.
— Не мога да видя същество като него. Той не е… от този свят. Нишката му не е втъкана в него. — Сюриелът стисна криви устни. — Толкова искаш да спасиш Притиан, че би рискувала да го освободиш?
— Да. — Откриех ли армията, веднага щях да изпратя Бриаксис срещу нея. А що се отнасяше до Резбаря… — Той искаше… подарък в замяна. Оуроборос.
От гърлото на съществото се изтръгна тъничък звук — на радост или ужас, не можах да преценя.
— Огледалото на Началата и Свършеците.
— Да, но… Не мога да го взема.
— Боиш се да погледнеш в него. Да зърнеш онова, което се крие вътре.
— То ще… ще отнеме ли разсъдъка ми? Ще ме прекърши ли?
Едва се удържах да не потреперя, когато забулените му очи, посадени върху уродливото му лице с липсващи устни, се впиха в мен.
— Само ти решаваш кое ще те прекърши, Унищожителке на проклятия. Само ти. — Не точно отговор. Определено не ми стигаше, за да поема риска. Сюриелът наново се заслуша в призрачния си вятър. — Предай на среброоката пратеница да търси отговора на втората и предпоследната страница на Книгата. Двете заедно ще й разкрият ключа.
— Ключ към какво?
Измършавелите пръсти на сюриела, набраздени от толкова костици, че приличаха на крайници на ракообразно, затракаха един в друг, когато ги преплете.
— Ключът към онова, което ви е потребно, за да спрете Хи…
Отне ми секунда да разбера какво се случва.
Да разпозная дървения връх, пронизал гърлото на сюриела, подобно на острието на ясенова стрела. Да проумея, че нещото, което изпръска лицето ми и разля по езика ми вкус на гробищна пръст, бе черна кръв.
Че притъпените звуци, достигнали до ушите ми, преди съществото да смогне да изкрещи… бяха още стрели.
Сюриелът се свлече на колене и от устата му се разнесе гъргорене.
Онзи ден в гората се бе страхувал от нагите. Знаеше, че би могъл да бъде убит.
Спуснах се към него, хващайки един от ножовете си с лявата ръка. Вдигнах меча в дясната.
Наблизо изсвистя друга стрела и аз се скрих зад едно чворесто дърво.
Сюриелът нададе вой. Подплашените птици излетяха в небето и ушите ми забучаха…
Тромавото, хрипливо дишане на съществото изпълни гората. Докато напевен женски глас не попита:
— Защо говори с теб, Фейра, а с мен не благоволява?
Познавах този глас. Смехът, стаен зад думите.
Ианта.
Ианта беше тук. С двама хибернски войници зад гърба си.
Глава 59
Огледах се наоколо, скрита зад дървото. Бях изтощена, но… можех да се ответрея. И просто да изчезна. Ясеновите стрели в сюриела обаче…
Срещнах погледа му, докато кървеше, проснат безпомощно върху мъха.
Същите ясенови стрели бяха пронизали Рис. Но така, че само да го ранят.
Тези бяха изстреляни, за да убиват.
Устата с възголеми зъби оформи една безмълвна дума. Бягай.
— На краля на Хиберн му отне дни да ме вкара в релси след твоята намеса — измърка Ианта с приближаващ се глас. — Все още не мога да използвам ръката си напълно.
Не отвърнах. Трябваше да се ответрея.
От шията на сюриела шуртеше черна кръв, а върхът на стрелата стърчеше почти цинично от дебелата му кожа. Не можех да го изцеря, не и с толкова ясен в плътта му. Не и докато не го извадех.
— Тамлин ми е разказвал как си заловила този тук — продължи Ианта, пристъпвайки към мен все повече и повече. — Затова усвоих твоите методи. Той обаче не ми казва нищичко. И все пак, понеже ти си търсила услугите му толкова много пъти, пелерината, която аз му дадох… — Долавях усмивката в гласа й. — Най-обикновена проследяваща магия, подарък от краля. Задейства се в твое присъствие. В случай че отново го навестиш.
Бягай! повтори беззвучно сюриелът. От съсухрената му уста бликаше кръв.
А в очите му се четеше болка. Истинска болка — като присъщата за всяко простосмъртно същество. Ако Ианта го отведеше жив при Хиберн… Сюриелът знаеше, че е възможно. Веднъж вече ме беше умолявал да го освободя… Но сега бе готов да стане пленник. Само и само да ми даде шанс да избягам.