Силата на сянката
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Силата на сянката». Краткое содержание книги:
Докато приятелите и враговете му заговорничат и събират сили, Лорд Дракон изучава текстовете на древни пророчества и се бори да овладее Силата, която е негова. Но всички знаят, че предстои война — война срещу Отстъпниците и всички, които се опълчат срещу Дракона. А затворът, държащ Тъмния, бавно, но неотменно губи силата си. В Последната битка, Ранд ал-Тор знае срещу кого трябва да се възправи.
— Вие не сте айилци — промълви той. — Всичко предавате. Каквото и да сте, вече не сте айилци!
— Ние пазим Пътя на листото също така вярно като теб, Ейдан.
— Махайте се! — извика Ейдан. — Махайте се! Вие не сте айилци! Вие сте изгубени! Изгубени! Не искам да ви виждам! Махайте се! — Сулвин и останалите се засуетиха припряно в желанието си да се махнат час по-скоро от него.
Сърцето го заболя още повече, щом огледа фургоните и мъртвите тела. Толкова мъртви, толкова много ранени, които стенеха, докато ги превързваха. Мъжете с мечовете бяха започнали да разбиват сандъците, докато не разбраха, че вътре няма злато, нито храна. Храната беше по-скъпа и от златото. Ейдан огледа каменната рамка на врата, изпотъпканите купове статуетки, странните кристални фигурки, щръкнали между посадените в качета калеми кхора, от които ордата на Сулвин нямаше никаква полза. Имаше ли наистина някаква полза от всичко това? Заради това ли бяха пазили верността си? Ако беше това, така да е. Част от него поне можеше да бъде спасена. Нямаше как да се разбере кои от всички тези вещи Айез Седай можеха да сметнат за най-важни, но някои можеха да бъдат спасени.
Забеляза Майгран и Луин, стиснали полите на майка си. Радваше се, че поне Саралин е жива, за да може да се грижи за тях; неговият последен син, съпругът й, беше загинал от най-първата стрела тази заран. Все нещо можеше да бъде спасено. Щеше да спаси Айил, каквото и да му струваше.
Той коленичи и прегърна Сиедре.
— Все още сме верни, Айез Седай — прошепна Ейдан. — Колко още трябва да сме верни?
Положи глава на гърдите на мъртвата си жена и заплака.
Сълзи запариха в очите на Ранд и той тихо промълви: „Сиедре“. Пътят на листото? Тази вяра не беше айилска. Не можеше да мисли ясно; трудно му беше изобщо да мисли. Светлините се въртяха все по-бързо и по-бързо. До него Мурадин бе разтворил уста в безмълвен вой; очите на айилеца се бяха изцъклили, сякаш се взираха във всеобхватната смърт. Двамата пристъпиха напред едновременно.
Джонай стоеше на ръба на стръмната пропаст и се взираше на запад, към искрящата под слънцето вода. На сто левги в тази посока лежеше Комелле. Беше лежала Комелле. Комелле, впила се в планинския склон, обърнат към морето. На сто левги на запад, където сега се простираше морето. Ако Алнора все още беше жива, може би щеше да го понесе по-лесно. Без сънищата й той рядко знаеше накъде да тръгне или какво да стори. Без нея животът му почти нямаше смисъл. Внезапно усети всеки посивял косъм по косата си. Обърна се и се затътри към чакащите го фургони, на една миля оттук. Фургоните вече бяха по-малко и си личеше колко са износени. И хората бяха намалели едва до няколко хиляди, а бяха десетки хиляди доскоро. Но твърде много за оставените фургони. Никой вече не се возеше освен дечицата, които бяха твърде малки, за да ходят.
Ейдан го срещна при първия фургон. Висок млад мъж с много тревожни сини очи. Джонай все очакваше да мерне Виллим, стига да се огледа достатъчно бързо наоколо. Ала Виллим беше отпратен надалеч, разбира се, още преди години, още когато започна да прелива, колкото и отчаяно да се мъчеше да се възпре. По света все още имаше твърде много преливащи мъже; налагаше се да отпращат момчетата, които показваха признаци. Инак не можеше. Но съжаляваше, че не може да си върне децата. Кога умря Есоле? Толкова малка беше дупката, в която я заровиха, изтощена от болестта, а нямаше никаква Айез Седай наоколо да я изцери.
— Има огиери, тате — рече възбуден Ейдан. Джонай подозираше, че синът му винаги бе смятал огиерите просто за същества от приказките и нищо повече. — От север дойдоха.
Тълпата, при която го отведе Ейдан, беше опърпана. Не бяха повече от петдесетина — с хлътнали бузи, тъжни очи и клепнали туфести уши. Свикнал беше с изнемощелите лица на своите си хора и с вида на износените им парцаливи дрехи, но гледката на огиерите в същото окаяно състояние го съсипа. Но все пак трябваше да се грижи за хората си и да изпълни задълженията си към Айез Седай. От колко ли време не беше виждал Айез Седай? Точно след като умря Алнора. Твърде късно се появи, за да спаси Алнора. Роклята й беше опърпана, дрипава. Не беше сигурен дали е с ума си. Твърдеше, че един от Отстъпниците само отчасти бил хванат в клопката, а може би — че изобщо не е. Ишамаел все още докосвал света, твърдеше тя. Трябваше да е точно толкова луда, колкото и живите все още мъже Айез Седай.
Умът му отново се върна на огиерите, които едва стояха на краката си. Мислите му твърде често се отвличаха след смъртта на Алнора. Огиерите държаха хляб и купи с каша. Изненада се, като усети жилото на яда от това, че някои бяха споделили оскъдните им запаси с храна. Колко ли от неговите хора можеха да се изхранят с онова, което тези петдесетина огиери щяха да изгълтат на един път? Не. Пътят бе в това да споделиш. Да дадеш драговолно. Сто души? Двеста?