Книга на Страшния съд
- Автор: Уилис Кони
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Думбалакова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Книга на Страшния съд». Краткое содержание книги:
Влезе Рош.
— По-големият син на Улф е болен — съобщи той. — Има два отока.
Същата сутрин се разбра, че има още двама болни, а през следобеда — още един, включително жената на иконома. Всички, с изключение на жената на иконома, имаха бубони или малки семеподобни издатини по лимфните възли.
Киврин отиде с Рош да я види. Когато пристигнаха, тя хранеше бебето, а чертите на слабото й лице изглеждаха още по-остри. Нито кашляше, нито повръщаше и Киврин се надяваше, че бубоните също още не са се развили.
— Носете маски — обясни тя на иконома. — Хранете бебето с мляко от кравата. Не пускайте децата да ходят при нея — продължаваше да дава отчаяните си нареждания Киврин. Шест деца в две стаи. „Само да не е от белодробната — молеше се тя. — Дано не се заразят всички.“
Агнес поне беше в безопасност. Не беше се приближавала до барикадата, откакто Киврин я беше скастрила. Беше останала на пейката известно време с такова яростно изражение, че при други обстоятелства щеше да изглежда комично, а след това се беше качила в таванското помещение, за да си вземе количката. Сега й беше отредила едно място на масата и двете в момента пируваха.
Роузмунд се събуди. Помоли Киврин с дрезгав глас да й даде вода и веднага след това заспа отново. Писарят също се унесе, хъркането в гърдите му отново беше намаляло. Киврин приседна до Роузмунд.
Трябваше да отиде да помогне на Рош за децата на иконома или поне да се увери, че си носи маската и си мие ръцете, но изведнъж се почувства толкова уморена, че не можеше да помръдне и сантиметър. Само ако можеше да полегне за малко, може би щеше да успее да измисли нещо…
— Отивам да видя Блеки — каза Агнес.
Киврин завъртя яростно глава, стресната от нещо, което трудно можеше да се нарече сън.
Агнес беше облякла червената си пелерина и шапчица и беше застанала толкова близо до барикадата, за колкото й стигаше смелостта.
— Ти се закле, че ще ме заведеш да видя гроба на Блеки.
— Тихо, ще събудиш сестра си — каза Киврин.
Агнес започна да плаче, но не с всичките крясъци, които използваше, когато искаше просто да постигне своето, а тихичко и на пресекулки. „И тя вече не може да издържа — помисли си Киврин. — Самичка цял ден, и Роузмунд, и Рош, и аз сме недостъпни, всички са заети и не й обръщат никакво внимание, всички са изплашени. Бедното дете.“
— Ти се закле — повтори Агнес. Долната й устничка потрепваше.
— Сега не мога да те заведа да си видиш кученцето — каза Киврин нежно, — но ще ти разкажа една приказка. Обаче трябва да сме много тихи. — И тя постави пръст на устните си. — Не бива да будим нито Роузмунд, нито писаря.
Агнес избърса потеклото си носле с ръка.
— Ще ми разкажеш ли приказката за девицата в гората? — попита тя с типичния си сценичен шепот.
— Да.
— А Карета може ли да слуша?
— Да — прошепна в отговор Киврин, при което Агнес хукна през салона, за да донесе малката количка, притича обратно с нея и се покатери на едната пейка, готова всеки момент да прекрачи и барикадата.
— Ще седнеш на пода от едната страна на масата — обясни й Киврин, — а аз ще седна от другата.
— Така няма да те чувам — каза Агнес и по лицето й пак започнаха да се събират облачета.
— Ще ме чуваш без проблем, ако седиш тихичко.
Агнес слезе от пейката, приседна на пода и се облегна на масата. Постави Карета на пода до себе си.
— Трябва да седиш тихичко — обясни тя на играчката си.
Киврин хвърли един бърз поглед към пациентите си, след което седна облегната на масата. Чувстваше се адски изтощена.
— Имало в едни далечни земи — подсказа й Агнес.
— Имало в едни далечни земи една девойка. Тя живеела до една голяма гора…
— Баща й й казал: „Няма да ходиш в гората“, но тя била лошо момиче и не го послушала — продължи Агнес.
— Тя била лошо момиче и не го послушала — повтори Киврин. — Облякла си пелерината…
— Червената пелерина с качулката — поправи я Агнес.
— И отишла в гората, макар че баща й й бил казал да не го прави.
Макар че баща й й бил казал да не го прави.
„Всичко ще бъде наред — беше казала тя на господин Дануърти. — Мога да се грижа и сама за себе си.“
— Не е бивало да ходи в гората, нали? — попита Агнес.
— Искала да види какво има там. Мислела, че само малко ще се поразходи — каза Киврин.
— Не е бивало — повтори Агнес, като прие осъждането в думите на Киврин. — Аз не бих отишла. В гората е много тъмно.
— В гората е много тъмно и има страшни неща — каза Киврин.
— И вълци — допълни Агнес, а Киврин я чу как се премества по пода, опитвайки се да се добере колкото може по-близо до нея. Представи си я как се е сгушила в гората със свити коленца и притиска малката количка към гърдите си.