Разбудени фурии

Той небрежно махна с ръка.

— Нали ти казах, тукашен съм. Полезно е да имаш улични връзки. Знаеш как става.

— Не, не знам как става. Кой е шибаният ти източник, Тод?

— Не мога да ти кажа.

Свих рамене.

— Тогава и аз не мога да ти помогна.

— И просто зарязваш всичко? Сегешвар те продаде и ще му се размине? Приятелите ти от плажа ще умрат? Я стига, Так.

Поклатих глава.

— Уморих се да водя чужди битки. Бразил и неговите хора сами забъркаха тая каша, нека сами си я сърбат. А Сегешвар няма къде да избяга. Ще го намеря.

— Ами Видаура?

— Какво Видаура?

— Тя беше наша преподавателка, Так.

— Точно така, наша. Бягай да я спасиш.

Само емисар би го забелязал. Дори не беше тръпка, само помръдване на милиметър, може би и по-малко. Но Мураками бе вдигнал бялото знаме.

— Не мога да го направя сам — тихо каза той. — Не познавам отвътре двореца на Сегешвар, а при това положение ще ми трябва цял взвод емисари, за да го превзема.

— Тогава викни Корпуса.

— Знаеш какво ще означава това за…

— Тогава ми кажи кой ти е скапаният източник.

— Да — подхвърли подигравателно Ядви в настаналата тишина. — Или просто го покани от съседната стая.

Тя ме погледна в очите и кимна към затворената метална врата в дъното на стаята. Пристъпих натам и Мураками едва се удържа да не ми прегради пътя. Вместо това хвърли свиреп поглед към Ядви.

— Извинявай — каза тя и докосна челото си с пръст. — Усет за информационни потоци. Стандартно оборудване на инфоспец. Твоят приятел оттатък използва телефон и доста се движи. Струва ми се изнервен.

Усмихнах се на Мураками.

— Е, Тод. Ти решаваш.

Напрежението трая още една-две секунди, после той въздъхна и посочи вратата.

— Моля. Рано или късно щеше да се досетиш и сам.

Отидох до вратата, открих бутона за отваряне и го натиснах. Някъде в сградата забуча механизъм. Вратата плъзна нагоре на бавни, колебливи тласъци. Приведох се под нея.

— Добър вечер. Е, кой от вас е доносникът?

Четири лица се обърнаха към мен, четири фигури в черно се завъртяха и щом ги зърнах, нови късове от мозайката се наместиха в главата ми с шум, наподобяващ шума на вратата. Трима бяха обикновени биячи — двама мъже и една жена — и кожата по лицата им лъщеше неестествено от спрея, с който прикриваха татуировките си. Подобен кратковременен вариант не би издържал един по-внимателен преглед. Но както бяха навлезли дълбоко в територията на хайдуците, поне щеше да им спести необходимостта да се бият на всеки новопещенски ъгъл.

Четвъртият, който държеше телефона, беше по-стар, но се отличаваше и по характерната горда стойка. Кимнах с разбиране.