Войната на Ъплифта
- Автор: Брин Дэвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Войната на Ъплифта». Краткое содержание книги:
— Изглежда, че ми заповядват да ви простя и да следвам вашата политика, госпожице. — Последната дума завърши с изсъскване. — Това означава ли, че ще бъда освободен, ако обещая да се държа добре? Как мога да съм сигурен, че тази заповед не е фалшифицирана?
Атаклена знаеше, че няма избор. През предстоящите дни тя нямаше да е в състояние да отделя шими, за да продължат да пазят Пратахулторн. Онези, на които можеше да разчита да пренебрегнат заповедния глас на човека, бяха съвсем малко, и той вече четири пъти бе правил почти успешни опити да избяга.
— Не се съмнявам, че ще ме убиете в мига, в който откриете, че писмото не е истинско — отвърна Атаклена.
Зъбите му проблеснаха.
— Имате думата ми за това — увери я той.
— И за какво друго?
— Според тези заповеди от Правителството в изгнание нямам избор, освен да се държа така, сякаш не съм бил отвличан, да се преструвам, че не е имало бунт, и да съобразявам стратегията си с вашите съвети. Добре. Съгласен съм с това, но и вие запомнете, че ще се оплача на командирите си на Земята при първа възможност. И те ще отнесат въпроса до ТААСФ. А щом решението на координатор Онийгъл бъде отменено, аз ще те намеря, малка тимбримке. Ще те намеря!
Оголената, открита омраза в ума му мигновено я накара да потръпне. Човекът не скриваше нищо. Под думите му гореше истина. Тя кимна на Бенджамин.
— Пусни го.
С нещастен вид и избягвайки да среща погледа на тъмнокосия човек, шимът смъкна клетката и отвори вратата. Пратахулторн излезе, като потриваше ръце. После, съвсем ненадейно, скочи към нея и се засмя, когато Атаклена и шимите отстъпиха.
— Къде са хората ми? — отсечено попита той.
— Не зная точно — отвърна Атаклена, докато се опитваше да възпре гийровия прилив. — Пръснахме се на малки групички и дори трябваше да изоставим пещерите, когато стана ясно, че са разкрити.
— Ами това място? — посочи към димящите склонове на връх Фоси Пратахулторн.
— Очакваме врагът да се появи и да ни атакува всеки момент — честно отвърна тя.
— Добре — каза майорът. — Не повярвах и на половината от това, което ми разказа вчера за Церемонията на Ъплифта и за последствията от нея. Но ще ти кажа едно — ти и твоето татенце, изглежда, наистина доста сте размърдали губруанците.
Той подуши въздуха, сякаш вече се опитваше да долови някаква следа.
— Предполагам, че имаш тактическа карта и инфокладенец за мен?
Бенджамин му подаде един от преносимите компютри, но Пратахулторн го спря с ръка.
— Не сега. Първо да се измъкнем оттук. Искам да се махна от това място.
Атаклена кимна. Отлично разбираше как се чувства майорът.
Пратахулторн се засмя, когато момичето отклони подигравателно рицарския му поклон и настоя той да тръгне пръв.
— Както искаш.
Запровираха се през дърветата и затичаха под гъстия покров на гората. След малко чуха нещо, което звучеше като гръмотевица, паднала на мястото на убежището, макар че в небето нямаше облаци.
96.
Силви
Нощта беше осветена от ярките фарове, които излъчваха ултравиолетовите си лъчи и хвърляха студени сенки, докато бавно се носеха към земята. Въздействието им върху сетивата беше внезапно и замайващо, и дори по-силно от шума на битката и виковете на умиращите.
Ослепителните факли бяха издигнати в небето от защитниците, защото техните нападатели нямаха нужда от светлина, която да ги насочва. Водени от радарите и детекторите на инфрачервено излъчване, те атакуваха със смъртоносна точност.
Шимите бягаха от тъмния лагер във всички посоки — голи, взели само храна и оръжие. В по-голямата си част те бяха бегълци от планинските селца, изгорени през последните сражения. Неколцина обучени партизани останаха назад в отчаяна ариергардна акция, за да прикрият отстъплението на цивилните.
Използваха всички налични средства, за да объркат смъртоносните точни детектори на въздушния си враг. Прожекторите бяха сложни съоръжения и автоматично настройваха проблясванията си, за да смутят възможно най-ефикасно активните и пасивните сензори. Те забавиха птицеподобните, но за съвсем кратко. А и бяха малко.
Освен това врагът имаше нещо ново, някаква тайна система, която му позволяваше да проследява шимите дори под най-гъстата растителност, дори голи, без никакви продукти на цивилизацията.
Единственото, което преследваните можеха да сторят, беше да се делят на все по-малки групи. Перспективата за онези, които успееха да се измъкнат оттук, бе да живеят съвсем като животни, сами или най-много на двойки, и да се свиват под небесата, които някога бяха свободни за тях.