Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)

30.

— Трябва да кажа нещо на императора — заяви Вандовър, застанал пред вратата, която К’рок бе запречил с едрото си туловище.

Милосецът размърда масивните си челюсти, сякаш се упражняваше, преди да заговори.

— Не — отсече той лаконично.

— В интерес на Пепус е — настояваше Вандовър, очевидно нямаше намерение да се отказва толкова лесно.

Напоследък влиянието му в двореца бе намаляло драстично. Понякога дори му се струваше, че е затворник зад дворцовите стени.

— Чуй ме, охранена космата топко. Върви да докладваш на негово величество, че Аш-фарел се намират в околностите на Кларон. След това, ако все още иска да ме види, повикай ме — стисна устни Вандовър с пребледняло лице.

К’рок се размърда, но преди да напусне поста си, затвори вратата. Вандовър изпъшка и започна да кръстосва коридора. Докато обикаляше напред-назад, неволно свиваше юмруци, а полите на наметалото му се влачеха по земята. Изведнъж чу тихото бръмчене на сервомашинки зад гърба си и тънкия глас на Пепус:

— Вандовър. Какво има?

Баадластър се извърна. Пепус даде знак на К’рок да вдигне защитното поле на вратата и излезе с количката си в коридора. Лицето му вече не беше така изпито и дори косата му стърчеше както преди. Но нищо не можеше да възстанови парализираната му половина. Баадластър забеляза няколко хирургически шева над клепача, вероятно направени с цел да му попречат да затвори напълно окото. Покашля се, за да прикрие изненадата си. Пепус се усмихна. Вандовър за миг се зачуди какво ли усилие полага императорът и за най-малката гримаса. Запита се също дали очите му не сияят издайнически, докато се усмихваше. Вероятно не, успокои се той.