Паметта на Истанбул
- Автор: Юмит Ахмед
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Colibri
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Паметта на Истанбул». Краткое содержание книги:
193 Тугра е калиграфски печат или подпис на султаните, който включва пълното име на султана и неговата титла. С тях са се подписвали султанските фермани. Всеки султан е имал своя собствена тугра. Те са поставяни върху монетите и пощенските марки на Османската империя, както и върху герба й. – Б. пр.
194 Султаните и военните в османско време са използвали този вид украшение върху главите си, което е било съставено от бижу и птичи пера. В историческата книжнина, както и в миниатюрите султаните са изобразявани с подобни украшения още от времето на Сюлейман Великолепни. Те са били носени в различни случаи – при военни походи, приеми, при възкачване на престола и т.н. Соргучите са подробно описани и се пазят в музеи като например в двореца „Топкапъ“. – Б. пр.
От пътуването в света на османския щит ме върна гласът на Адем Йездан:
– Изработен е по времето на султан Абдулмеджид.
И вчера се срещнахме по същия начин – влезе, докато разглеждах статуята на Юстиниан. Но днес не беше с бастуна си с дръжката от слонова кост.
– Добре дошли, господин главен инспектор! – поздрави ме той и протегна ръка, продължавайки да говори, докато траеше ръкостискането ни. – Но туграта вътре в слънцето е на Абдулхамид. Всъщност османците са нямали хералдическа традиция. Според някои историци причина за създаването на османския герб била Кримската война. През тоя период Франция, стремяща се да е в добри отношения с Империята, връчила Ордена на легиона на султан Абдулмеджид. Англия, виждайки жеста на Франция, и за да не остане по-назад, веднага сторила същото, и кралица Виктория връчила на султана Ордена на жартиерата. Обаче с тази подробност, че гербовете на удостоените с тази награда владетели трябвало да се изложат върху стените на катедралата „Сейнт Джордж“. А османските султани нямали гербове. Затова кралица Виктория изпратила младия принц Чарлс в Истанбул, за да изработи проекта на османския герб. И той направил това, което виждате тук. Едва в периода на султан Абдулхамид обаче той получил напълно завършения си вид. Абдулхамид прибавил своята тугра, везните и оръжията.
– Значи, познавате отлично не само Римската империя, но и Османската – с преувеличено удивление отвърнах аз.
– Де да я познавах – каза той, видимо недоволен. – Много труд положих да науча османския, но не успях. Същото се получи с латинския и гръцкия... Друго нещо е да ти се удават езиците... Или е трябвало да започнеш да ги учиш, докато си млад. След определен момент умът ти отказва да учи... Да му се не види, пак се впуснах в приказки – изведнъж се оживи той, забелязвайки, че все още сме на крака. – Да ви държа прав досега!
– А, не, не се притеснявайте, Адем бей! Винаги съм се интересувал да науча нещо ново!
Той замълча, сякаш решаваше нещо много важно. На лицето му се появи многозначително изражение, което не бях виждал дотогава. И в очите му се появи онзи студен блясък, който винаги просветваше в погледа на хората, които смятаха, че са толкова силни, че да решават човешките съдби.
– Така ли? – промълви той. – Да ви вземем в „Дерсаадет“, когато се пенсионирате. При нас всеки миг, всеки час ще научавате нови неща.
В мен се промъкна усещането, че днес разговарям с един съвършено друг Адем Йездан.
– Защо пък не? – вметнах аз. – Разбира се, ако доживеем до пенсия.
– Какво значи, ако доживеем? Разбира се, че ще доживеем, господин инспектор! – възрази ми той, сякаш ставаше въпрос не за моя, а за неговия живот. – Тази страна има нужда от такива хора като нас. Заповядайте в кабинета ми! – добави той, сочейки към резбованата врата зад колоните.
Преди да тръгне натам, се обърна към русолявия младеж, който все още почтително чакаше пред вратата на асансьора:
– Донеси ни нещо за ядене и пиене, Салих! Какво ще пиете, господин главен инспектор? Чай, кафе?
– Кафе, но ако може – да е чисто.
Още щом прекрачихме прага, бях заслепен от блясъка, пищността, разточителното великолепие на кабинета на Адем Йездан, който той наричаше „моята стая“. Всичко искреше в червено, примесено с жълто. В средата на доста голямата стая, напомняща по-скоро на дълга бална зала, висеше огромен кристален полилей. Като ме видя, че не откъсвам поглед от него, Адем Йездан със задоволство повиши глас:
– Долния етаж го декорирахме, вдъхновени от Римската империя, а тук – от Османската.
От последния период на Османската, помислих си аз, почувствал се все едно съм в залата за приеми на двореца „Долмабахче“. Бледата дневна светлина, проникваща през атлазените пердета, обшити със златна сърма по краищата, осветяваше бежовите стени, украсени с едри релефи. Позлатените тугри на султаните, майсторски изписаните миниатюри, красивите надписи, излезли изпод умелите ръце на калиграфите в позлатени рамки върху стените, сякаш се надпреварваха кой да се набие повече в очите на посетителя. Подът беше застлан с огромен персийски килим от истинска коприна, и той в преобладаващо червено. На стената зад тънкокраката работна маса привличаше погледа изработена от цветна мозайка султанска тугра.