Вековен дъжд [bg]

— Ще приема думите ти на доверие — вдигна безпомощно рамене Флойд.

— Ако ни следваха отломки, нямаше да ни наближават. Бихме изгубили повечето от тях при преминаването през обменната галерия. И като се вземат предвид сблъсъците на отломките със стените на тунела, е повече от разумно да предположим, че би следвало да изостават, а не да ни изпреварват. Да не говорим, че все повече щяха да намаляват.

— Тогава е време да зачеркнем теорията за отломките. Може би не разчиташ правилно данните — предположи Флойд. — Или нещо не е наред с кораба и просто му се привижда ехо.

— Наистина ми се иска да е така — каза тя.

— Може пък да се тревожиш излишно. Факт е, че поне според собствените ви думи, не можем да направим кой знае какво, освен да се отпуснем и да се наслаждаваме на пътуването. Случаят в общи линии е такъв, нали?

— По някакъв начин това изобщо не ме успокоява.

— Тогава ще се опитам да те успокоя, докато не успееш да проумееш цифрите. Говорехме за мен, струва ми се: по-специално за това, как в действителност не съм съществувал.

— Най-добре да не засягаме тази тема, Флойд. — Оже не успяваше да отдели вниманието си от загадъчния обстрел от нови и нови данни. Продължаваше да се взира в тях с неотслабваща бдителност като човек, който всеки момент очаква да съзре проблясващо злато във водата на планински поток. — Грешка беше, че изобщо ти казах.

— Съжалявам, малката, но вече раздразни любопитството ми. Хората обикновено се стряскат, когато някой им заяви, че са умрели още преди години. Ще се доизясниш ли, или се налага да пусна чара си в действие?

— Не и чара ти, Флойд, не съм сигурна, че бих могла да го понеса.

— Тогава ми кажи какви са тези слухове за смъртта ми. Кога точно са ме хвърлили в ковчега?

— Не зная — отговори тя. — Дори не съм сигурна дали си се вредил за ковчег. Опасявам се, че Уендел Флойд просто не е оставил забележими следи в историята, за да ни е известна тази подробност. Припомни ми на колко си, Флойд — четиридесет, четиридесет и една?

— Тридесет и девет. Наистина умееш да ласкаеш хората.

— Значи си бил роден — кога? Някъде около хиляда деветстотин и двадесета?

— Право в десетката — отговори той.

— Което означава, че в края на века Флойд е бил на осемдесет години. Може да е загубил живота си по време на Втората световна война, или пък е живял щастливо и мирно и е починал, заобиколен от любящото си семейство. Или пък е приключил дните си като кисел, асоциален копелдак, когото всички са чакали да ритне камбаната.

— Винаги съм изпитвал тайно уважение към киселите, асоциални копелдаци — подхвърли Флойд.

— Каквото и да се е случило — продължи Оже, — е бил обикновен човешки живот. Родил се е, живял е и е умрял. Вероятно е ощастливил някои хора и е отнел радостта на други. Вероятно са си спомняли за него в продължение на няколко десетилетия, след като е починал. Превърнал се е просто в едно от лицата от старите фотографии — от онези, които изникват по време на пролетно почистване и все не успяваш да си спомниш откъде са, нито кой кой е. Толкова. Уендел Флойд. Той живя. Той умря. Било е живот. Край на историята.