Вълка от Уолстрийт

Е, на това се казва обслужване! Що и Графинята не беше такава?

— Къде е Надин? — попитах.

Гуин сви пълните си устни.

— Горе е, стяга си пътната чанта. Отива у майка си.

Обзе ме някакво чувство, че пропадам. Започна от стомаха ми и достигна до всяка клетка на тялото. Сякаш някой ми изтръгна сърцето и червата. Повдигна ми се, приповръща ми се.

— Сега ще се върна — избъбрих, скочих от стола и се понесох към спираловидното стълбище. Докато прескачах стъпалата през едно, в мен бушуваше адски огън.

Спалнята ни бе до самите стълби. Но вратата беше заключена. Заблъсках.

— Отвори ми, Надин! — Никакъв отговор. — Тази спалня е и моя! Пусни ме да вляза!

Най-после, след трийсет секунди, ключът се превъртя, но вратата остана затворена. Отворих и влязох в стаята. Заварих пълен със сгънати дрехи отворен куфар върху леглото, но Графинята я нямаше. Куфарът беше с цвят на шоколад и обсипан с емблеми на „Луи Вуатон“. Сигурно струваше цяло състояние… от моите пари!

В този момент Графинята излезе от своя дрешник с размер колкото щата Делауеър, понесла по една кутия за обувки под всяка мишница. Нито ми каза нещо, нито ме погледна. Просто отиде до леглото и остави двете кутии до куфара, после се фръцна на пета и пое обратно към дрешника.

— Къде си тръгнала, мама му стара! — изсъсках.

Погледна ме с презрение в очите.

— Казах ти, че отивам у мамини. Не мога да гледам повече как се самоубиваш. Писна ми.

Усетих как по продълговатия ми мозък се надигна пара:

— Надявам се, че не смяташ да взимаш децата със себе си. Няма да ти дам шибаните ми деца — никога!

— Децата могат да останат — отвърна спокойно тя. — Заминавам сама.

Това ме завари неподготвен. Защо ще оставя децата?… Освен ако няма някакъв таен замисъл. Ама, разбира се. Тя, Графинята, е голям подляр.

— Ти за глупак ли ме мислиш? Та нали щом заспя, ще се върнеш и ще отмъкнеш децата.

Изгледа ме презрително и отвърна:

— Дори не знам как да отговоря на подобна глупост. — И продължи към дрешника.

Явно дотук не бях успял да я нараня кой знае колко, затова казах:

— Не знам закъде си се запътила с всички тия шибани дрехи. Защото ако ще се махаш оттук, ще си тръгнеш само с ризата върху гърба ти, шибана златотърсачка такава.

Тоя път я заболя! Извърна се с лице към мен:

— Да ти го начукам — изкрещя. — Бях най-добрата ти жена. Как смееш да ме наричаш така след всичките тия години! Родих ти две прекрасни деца. Чаках те като шибана слугиня през всички тия шибани години! И ти бях вярна — през цялото време! Нито веднъж не ти изневерих! И какво получавам в замяна? Колко жени изчука, откакто се оженихме? Прелюбодействащ… лайнар! Еби се в гъза!

Поех дълбоко въздух.

— Можеш да си приказваш каквото си искаш, Надин, но оттук ще си заминеш без нищо. — Тонът ми бе спокоен, но заплашителен.

— О, така ли? И какво ще направиш, шибано копеле? Да не би да ми изгориш дрехите?