Разбитото око

Урината смърдеше невероятно.

„Уф… Някой не пие достатъчно вода. А щом се сетих първо за това, някой май се престарава с обучението си в Черната гвардия.“

Кип не почувства нищо освен тази кисела заядливост. Потрошили му вещите. Е, и? Преди нямаше нищо. Откраднали му парите. Е, и? Не му трябваха пари. Сега имаше приятели, имаше работа за вършене. Това е несравнимо по-скъпоценно, нали?

Оглеждаше бъркотията и знаеше, че дори не е принуден да разчисти сам. Можеше да използва роби на Хромария. „Старче, ако си искал да ме сриташ в топките, не улучи. Подметката ти едва се плъзна по крака ми. Не постигна кой знае какво, само ми разкри още нещо за себе си. Искал си да ме ядосаш, защото си очаквал това да ме засегне. Защото ти не би останал равнодушен, ако ти се случи същото. Това ли ти е слабото място? Не понасяш да се отнасят с тебе непочтително, а? Интересно. Ще го запомня.“

Първият му подтик беше да отиде другаде — където ще да е. Но бездейното репчене беше отличителният белег на предишния Кип. И трудно се различаваше от страха. Напомни си, че не го е еня дали Андрос ще го помисли за страхливец, важното е какво мисли той за себе си. Да, боеше се от стареца. Можеше да се примири с това. Съвсем естествено беше да се плаши от Андрос. Но да се остави страхът да определя какво прави…

„Ама че забавно — повтарям наученото в Черната гвардия като собствени мисли.“

Стига умуване. Кип излезе в коридора. Един роб вървеше към него.

— Калун! Кой е господарят ти?

— Изпълнявам заповедите на Гарибан Навид — отговори мъжът: явно не му хареса, че е привлякъл вниманието на Кип.

— Той е дисципул, така ли?

— Да, господине.

— Тук е вилнял злосторник. Слез в канцеларията на Черния и съобщи за това. Имаш разрешение от мен да прередиш всички чакащи. И поискай да изпратят роби, които да разтребят стаята, след като хората на Черния привършат с огледа.

Робите, които не служеха на Цветове, бяха длъжни да се подчинят на всеки свободен мъж или жена при извънредни обстоятелства или когато трябваше да бъде съобщено за престъпление. Разбира се, благоразумните се възползваха внимателно от това право. Никой не се радваше, когато чужд човек се разпорежда със собствеността му.

— Да, господине.

— Почакай. — Кип бръкна в кесията на колана си. Не беше обичайно роби да получават бакшиш, а и му оставаха само три данара. Какво пък толкова. Даде на роба два. — Благодаря ти.

Робът се подсмихна, сякаш му показваше, че не знае какво е редно, защото е недодялан селяндур. Кип тръгна към асансьорите, но изведнъж се сети, че появата на роба пред вратата му беше подозрително навременна. Обърна се.

— А, още нещо. Ако си бил ти… пий повече вода.

— Не разбрах, господине.

— Камъни в бъбреците. Чувал съм, че когато ги изпикаваш, усещането е все едно те бият по оная работа с чук.

Разбираше, че е най-добре да използва времето, за да състави някакъв план, да избере как ще се държи този път с ненадминатия интригант в Хромария, но мислите му все се въртяха в кръг. Кимна на черногвардейците, размаха бележката пред тях като пропуск и отвори вратата на покоите, без да потропа. Не беше заключена. Чудно. Андрос беше толкова сигурен, че зловещата му слава вдъхва ужас у околните. Дори не искаше от своя роб да заключва вратата и не бе дал нареждания на дежурните черногвардейци да бдят над уединението му. Е, да, може Гринуди просто да се беше разсеял. Остаряваше.