Аленото цвете и бялото

— Не е ли божествено? — възкликва възторжено една сбръчкана матрона, седнала до Шугър в „Ройъл Албърт Хол“. Очите й са зачервени от дима на пурата, която пуши съпругът й, сивеещата й коса е преплетена с няколко не съвсем подходящи руси плитки. — И е дошъл тук чак от Италия!

Дамата има предвид синьор Верди, който е на сцената там, долу — жизнерадостен старец с дяволит поглед, който в момента насочва диригентската палка към хора на „Ройъл Албърт Хол“, подканвайки публиката да аплодира усилията им да изпълнят наскоро написания от него реквием.

— Да, божествено — отвръща Шугър. Тази дума се отронва с усилие от устните й, но не я дразни. Синьор Верди я е развълнувал — и то не само със звуците на своя Requiem. В мислите й се заражда разбирането, че това монументално музикално произведение, тази архитектурна конструкция от звуци, сравнима с „Ройъл Албърт Хол“, е била написана на обикновени листове хартия от един-единствен човек — същият този възрастен италианец, чиято коса пада постоянно пред очите. Грохотът на басите, който я пронизваше чак до вътрешностите, бе следствие на едно докосване на писалката му до хартията — вероятно късно през нощта, както си е седял по риза, а синьора Верди е похърквала в съседната стая. Това е сила на мъжествеността, за която тя никога досега не се е замисляла, мъжественост, която няма никакъв интерес или желание да я подчини, да я ползва или да я изпрати в затвора — сила, чиято единствена цел е да накара въздуха да трепти от наслада.

Затова и Шугър казва „Да, божествено“, обръщайки се към сбръчканата си съседка със злополучната прическа, а тя я възнаграждава с усмивка. Едва когато аплодисментите най-сетне стихват и по-възрастните сред публиката стават, за да си вървят, тя се сеща за Ракъмови. Дали са все още в залата? От тях няма и следа. Може би е пропуснала някакъв особено значителен момент, някоя пантомима между Уилям и Агнес, от която би могла да научи много неща — ако само я бе видяла. А може би Агнес е направила нещо непростимо на публично място?

След малко Шугър решава, че няма нищо лошо да се поразсееш под въздействието на прекрасна музика. В края на краищата, не може да следи Ракъмови всяка секунда; някои неща неминуемо ще й убягнат. Пък й не може да се каже, че не се старае — ако не слуша музика (или ако музиката е слаба), не би изпуснала от поглед Ракъмови, дори на сцената изпълнителите да размахват яростно мечове, или метални човечета да изпълняват различни номера, танцувайки на невидими конци.