Клия [bg]

— И тази вечер ли излизаш?

— Да, и тази вечер съм на смяна — отвърна й Несим и кротко кимна. После се прокашля и се обърна към мен: — Дежурствата ми са само четири пъти в седмицата. Колкото да не стоя със скръстени ръце.

— Колкото да не стои със скръстени ръце! — повтори Жюстин насмешливо. — Или колкото да си загуби окото и единия пръст. Защо не му кажеш истината, скъпи? Ти би направил всичко, само и само да се измъкнеш от вкъщи. — После се наведе към мен и продължи: — За да се измъкне от мен, Дарли. Аз го влудявам с вечните си сцени. Така казва той.

Нескриваната й вулгарност ме притесни ужасно.

Слугата влезе с грижливо изгладената униформа на Несим. Той се изправи, извини се с една дума, придружена с крива усмивка. Останахме сами. Жюстин отново си наля чаша вино, вдигна я към устните си и в този миг аз направо се стъписах, когато съвсем неочаквано ми намигна и рече:

— Истината ще излезе на бял свят.

— Откога сте затворени тук? — попитах.

— Въобще не подхващай тази тема.

— Няма ли начин?…

— Той успя да си го уреди частично. Но не и аз. Пий, Дарли, изпий си виното.

Отпих мълчаливо. След малко Несим отново се появи — в униформа и очевидно готов да потегли. Като по общ сигнал станахме едновременно, слугата взе свещника и сякаш начело на траурна процесия отново ни поведе обратно към балкона. В наше отсъствие единият му край беше застлан с килим, бяха извадени диваните и на няколко малки инкрустирани масички стояха свещници и всичко необходимо за пушене. Нощта беше тиха, възхладна. Пламъците на свещите не потрепваха. Откъм заобикалящия ни мрак долиташе приглушеният плисък на голямото езеро. Несим побърза да се сбогува и ние чухме отдалечаващия се тропот на конските копита да заглъхва, щом зави по пътя, който извеждаше към единствения брод. Обърнах глава към Жюстин. Тя беше вдигнала китките си пред очите ми, а лицето й бе изрязано в недвусмислена гримаса. Държеше ги една до друга, като че сключени от невидими окови. Завъртя пред погледа ми тези въображаеми белезници, после отпусна ръцете си в скута и рязко, със скоростта на змия, пропълзя до дивана и се сгуши в краката ми, като същевременно промълви с глас, разтреперан от разкаяние и омраза:

— Защо, Дарли? Защо!

Каза го така, сякаш питаше не просто съдбата или орисниците си, а самия порядък на вселената — толкова прочувствено прозвуча гласът й. Пламъкът на част от предишната й красота ме озари, разтърси ме като далечно ехо. Ала този парфюм! И толкова отблизо! Попилата в дрехите й миризма ме задушаваше, взе да ми се гади.

Изведнъж обаче притесненията ни като че изчезнаха и най-сетне успяхме да си поговорим човешки. Сякаш мехурът, който цяла вечер ни обвиваше в апатия, внезапно се пръсна.