Скълдъгъри Плезънт [bg]

Той щракна с пръсти и отново призова огнено кълбо, а Стефани започна да се стопля.

— Готин номер. Ще трябва да ме научиш някой път.

С доста усилия момичето успя да отвори вратата на колата. Забърса парченцата счупено стъкло от седалката и се настани на нея, закопчавайки предпазния си колан. Скълдъгъри се намърда зад волана. Завъртя ключа и двигателят се включи, изръмжа недоволно и след това заработи на пълни обороти.

Тялото й бе изтощено. Умът — също. Чувстваше крайниците и клепачите си като от олово. Тя изрови мобилния си телефон от джоба на дънките си — като по чудо водата не го бе съсипала. Натисна бутон и часът светна на дисплея. Тя изстена и погледна навън, където сутрешният светлик започваше да се пропива в небето.

— Какво има? — попита Скълдъгъри. — Ранена ли си?

— Не, но ще бъда, ако не се върна в къщата на Гордън. Майка ми ще дойде да ме прибере.

— Не изглеждаш много доволна.

— Ами, не искам да се върна в онзи свят — скучно градче със съседи-клюкари и гадни лели.

— Вместо това предпочиташ да те нападат по два пъти всяка нощ?

— Зная, че ще прозвучи ненормално, но — да! Тук поне се случва нещо.

— По-късно днес ще посетя един приятел, който може да ни помогне. Може да дойдеш, ако искаш.

— Наистина?

— Мисля, че май имаш истински усет за тази работа.

Стефани трудно скриваше вълнението от гласа си:

— Ами магия?

— Какво магия?

— Ще ме научиш ли?

— Дори не знаеш дали си способна на магия.

— Как да разбера? Някакъв тест ли има?

— Да, отрязваме ти главата. Ако ти порасне нова, можеш да правиш магия.

— Пак се правиш на интересен, нали?

— Мерси, че забеляза.

— Значи ще ме научиш?

— Не съм учител. Детектив съм. Вече си имам работа.

— Да, разбира се. Само дето наистина искам да се науча, а ти знаеш всичко!

— Ласкателството ти е много умело.

— Но, ако не искаш да ме учиш, няма проблем, наистина. Винаги мога да помоля Чайна.

Скълдъгъри я погледна.

— Чайна няма да те научи. Няма, защото тя не прави нищо, което не е в нейна полза. Отначало може да не го забележиш, може да си помислиш, че наистина е мила с теб, но никога не можеш да й вярваш.

— О кей тогава!

— О кей! Съгласихме се значи?

— Съгласихме се. Не вярваме на Чайна.

— Добре. Радвам се, че поне това изяснихме.

— Значи ще ме научиш на магия?

Той въздъхна.

— Оправянето с теб ще е истинско изпитание, нали?

— Така ми казват даскалите в училище.

— Това ще е забавно — отбеляза суховато детективът. — Просто си знам.