Тръстиковият път [bg]

Докато я слушах, изведнъж осъзнах, че подчертаният южняшки акцент ту изчезва, ту пак се появява, макар че виолетовите й очи си оставаха все тъй сърдечни и искрени.

— Не, благодаря — отвърнах аз. — Да ви поканя ли на вечеря?

— Май се натрапвам. Правя го понякога. Нали разбирате, липсва ми публика.

Тя се вгледа в лицето ми да види дали проумявам намека. Не го проумявах.

— Публика? — повторих объркано аз.

— Тази моя суетност… Въобразявам си, че всички на света се интересуват само от стари филми.

Тя отвори един албум и прелисти няколко дебели страници, облепени гъсто със статии и черно-бели снимки. Пак прелисти и видях потресаваща цветна фотография на жена с дълга руса коса по черна нощница, изтегната съблазнително на диван с ръка зад главата. Очите й бяха виолетови, яркочервените устни мамеха за целувка.

— Вие сте Кора Перес — познах я аз. — Филмовата звезда. Гледал съм ви с Пол Муни.

— Кариерата на Пол тъкмо приключваше. Чудесно се работеше с него. Знаеше колко съм нервна и неуверена, затова всяка сутрин ми носеше цвете на снимачната площадка.

— За мен е чест да ви познавам, мис Кора — наклоних почтително глава аз. Все още се питах защо е дошла. Озърнах се към кухненския прозорец, зад който се виждаха силуетите на Алафеър и Бутси.

— Не бива да ви задържам — каза тя и леко докосна ръката ми. — Понякога просто се нуждая някой да ме успокои, че не съм невменяема.

— Моля?

— Обявена съм за такава със съдебно решение. Не е много ласкателно, разбира се. Но може и да са прави. Как да докаже човек, че не е невменяем? Отрицателно твърдение просто не се доказва.