Мечът на Ликтора [bg]

После се почистихме един друг. Знам, че Сириака очакваше да я оставя след това, както аз мислех, че тя ще остави мен, но не се разделихме (макар че може би щеше да е по-добре, ако го бяхме направили), а излязохме в тихата малка градина, изпълнена с нощ, и застанахме до един самотен фонтан.

Тя хвана ръката ми и аз хванах нейната, както правят децата.

— Бил ли си някога в Двореца на Самодържеца? — попита ме тя. Гледаше отраженията ни в пропитата с луната вода и гласът й беше толкова тих, че едва можех да я чуя.

Казах й, че съм бил, и при тези ми думи пръстите й се свиха рязко около ръката ми.

— И при Кладенеца на орхидеите ли си ходил?

Поклатих глава.

— Аз също съм била в Двореца на Самодържеца, но никога не съм виждала Кладенеца на орхидеите. Казват, че когато Самодържеца има съпруга — не като нашия, — тя свиква съветите си там, на най-красивото място в целия свят. Дори и сега само на най-прекрасните е позволено да се разхождат там. Когато гостувахме в Двореца, с господаря ми ни настаниха в малка стая, подхождаща на благородническия ни ранг. Една вечер съпругът ми беше отишъл някъде и аз излязох в коридора. Стоях там и се оглеждах в двете посоки, когато един високопоставен придворен мина край мен. Не знаех нито името, нито поста му, но го спрях и го попитах дали мога да отида при Кладенеца на орхидеите.

Замълча. В продължение на три-четири вдишвания се възцари тишина, с изключение на музиката откъм павилионите и шепота на фонтана.

— Той спря и ме погледна — с изненада, струва ми се. Нямаш представа какво е да си дребна благородничка от дълбокия север, в домашно ушита рокля и с провинциални бижута, и да те погледне така някой, който е прекарал целия си живот сред ликуващите в Двореца на Самодържеца. После се усмихна.

Стисна ръката ми още по-силно.

— И ми каза. Надолу по еди-кой си коридор, завийте при еди-коя си статуя, нагоре по еди-кои си стъпала и оттам по бялата пътека. О, Севериън, любов моя!

Лицето й грееше като самата луна. Знаех, че мигът, който току-що ми беше описала, е върховният миг в живота й и че сега цени още повече любовта, която й бях дал, отчасти, а може би и в голяма степен, защото й беше припомнила този миг, когато красотата й е била преценена от човек, способен според нея да я съди, и е била намерена за достатъчна. Разумът ми казваше, че това би следвало да ме обижда, но не откривах негодувание у себе си.

— После си тръгна, а аз поех по пътя, който ми беше описал — направих двайсетина крачки, а може би два пъти по двайсет. Тогава срещнах съпруга си и той ми нареди да се върна в малката ни стая.

— Разбирам — казах аз и преместих меча си.

— Мисля, че наистина разбираш. Грешно ли е тогава, че го предавам по този начин? Как мислиш?

— Не съм съдия.

— Всички ме съдят… всичките ми приятели… всичките ми любовници, от които ти не си нито първият, нито последният. Дори и онези жени при топлия басейн преди малко.