Шестото покварено дете [bg]

Тази сутрин се събудих с мисълта за моята котка – съвсем самичка на брега на езерото, без да има вече кой да се грижи за нея.

Чудех се дали ще видя дома си отново.

След това си спомних за последния път, когато бях видял този дом: огънят, онези мъже… и се зачудих дали изобщо е останало нещо от него.

Пол изхърка.

Пол Ъпчърч, рисувачът на светове, създателят на „Злополуките на Мейбъл Маркел“ и обитател на горното легло в общата ни стая, хъркаше всяка божа нощ, издавайки звуци като зле поддържан генератор. Понеже беше отгоре, доста близо до тавана, всяко влажно вдишване пораждаше ехо. Толкова гръмко, че понякога той самият се събуждаше, без да си спомня причината, разбира се. Измърморваше нещо несвързано, след което отново се унасяше, само за да повтори цялата процедура след около час.

Нямах подобен късмет.

Поради някаква причина, щом зле работещата му дихателна система ме събудеше, се разсънвах рязко. Взирах се в леглото над мен, докато електронният ни будилник в другия край на стаята осветяваше пространството с приглушена червена светлина. Това винаги се случваше в четири и две минути сутринта.

Днес се случи абсолютно същото. Когато затворих очи, всички останали звуци сякаш се усилиха. Опитах се да изключа другите и да слушам само нея.

Все още не се бях запознал с Либи Макинли, момичето в стаята отсреща, но част от мен се чувстваше така, сякаш вече я познавах, и с всеки изминал ден усещах привличането. Придърпването на онова невидимо въже, което ни свързваше и се скъсяваше с всеки час. Всичко започна, когато бях под опеката на прословутия д-р Джоузеф Огълсби в Терапевтичния център в Камдън. Също както сега, стаята ѝ беше малко по-нататък по коридора от моята – достатъчно далеч, за да не мога да я достигна, но достатъчно близо, за да чувствам топлината. Прекара по-голямата част от времето там в плач, зад заключени врати. Копнеех да чуя смеха ѝ. Ако разполагах с пари, щях да платя солидна сума само за да я чуя как киха. Само че тя плачеше постоянно и аз не знаех защо. Освен госпожица Финики, и другите момичета в къщата я навестяваха една след друга, по всяко време на денонощието. Знаех, че имената им са Кристина Нивън и Теган Савала, съответно на петнайсет и шестнайсет години, но освен че си разменяхме бегли погледи през коридора и няколко неловки „здрасти“-та, също не ги познавах кой знае колко.