Гадна работа на улица „Гансън“ [bg]

— Някой заплаши ли те, че ще те нарани?

Момичето отново поклати глава.

— Добре. — Детективът потупа по детски тясното гръбче на дъщеря си и лепна една целувка върху съвършената част между двете опашчици на главата й. Почти беше сигурно, че нещастието й беше причинено от обидни думи и можеха да обсъдят станалото, когато беше готова да разговаря.

— Искаш ли да те преборя?

Карън се вкопчи в баща си като малък борец и за миг Бетингър се притесни да не се задуши.

— Просто момчешки приказки — подсмръкна момичето. — Това е всичко.

Бетингър не знаеше какво значи това.

— Обиждали са те? Наричали са те с разни епитети?

— Не. — Карън пусна баща си, седна на леглото и започна да си бърше очите. — Не знам защо плача. Те дори не говореха с мен.

— Какво казаха?

— Не мога — поклати глава момичето. — Не мога да го кажа.

— Нещо лошо?

Карън се вторачи в одеялото и покри голите си крака.

— Мръсотии.

— Секс? — Това беше дума, която Бетингър не си спомняше да е употребявал някога пред дванайсетгодишната си дъщеря.

Карън кимна.

— Говореха за това на обяд. Седяха зад мен и… и говореха наистина високо за нещата, които правят черните момичета.

Ярост парализира детектива и за миг си представи как раздава шамари на малките руси боклуци. Премести яда си по-назад в съзнанието, взе ръката на дъщеря си и се изкашля.

— Можеш ли на обяд да седнеш някъде другаде, по-далеч от тези момчета?

— Аха. Местата не са определени.

— Тогава седни някъде другаде. Ако те последват и продължават да говорят така, трябва да ми кажеш. — Бетингър отново си представи как извършва насилие.

— Добре.

Той прегърна дъщеря си, прогонвайки мислите за трупа на Илейн Джеймс.

— Да ги гръмна ли?

— Не още.