Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
— Здравей, Добин — казваше един от хлапаците, — във вестника има добри новини. Цената на захарта се вдига, момчето ми.
Друг пък започваше да прави сметки:
— Ако един фунт свещи струва седем пенса и половина, колко ще струва Добин? — което биваше последвано от силен смях от страна на младите нехранимайковци, които справедливо считаха, че продаването на стоки на дребно е срамна и позорна дейност, която заслужава презрението на всички истински джентълмени.
— Баща ти е един обикновен търговец, Озбърн — каза веднъж насаме Добин на малкото момче, което му бе докарало тази беда.
Но то му отвърна високомерно:
— Баща ми е джентълмен и си има собствен екипаж — след което Уилям Добин се отдалечи в една малка пристройка на дъното на двора, където прекара свободния полуден в най-тежка мъка. Има ли някой, който да не си спомня подобни горчиви, горчиви часове на детска скръб? Кой не е страдал от несправедливости; кой не се е свивал пред унижения; кой има по-остър усет за злото и кой изпитва по-силна благодарност за проявена добрина, отколкото едно малко, благородно момче? И колко много от тези нежни душици вие унижавате, вледенявате и измъчвате заради някаква си аритметика или латински!
Уилям Добин, поради неспособността си да смели основните правила на гореспоменатия език, изложен в онази чудна книга, Итънската латинска граматика, бе принуден да се числи към най-слабите ученици на доктор Суиштейл и постоянно трябваше да търпи подигравките на малчуганите с розови лица и престилки, когато маршируваше наред с най-малките, гигант между тях, със сведен надолу слисан поглед, с изпомачкана читанка и тесни панталони. Големи и малки, всички му се подиграваха. Зашиваха панталоните му, като ги правеха още по-тесни. Прерязваха пружините на леглото му, прекатурваха кофи и скамейки, за да се спъне в тях — нещо, което той никога не пропущаше да направи. Изпращаха му колети, които съдържаха не друго, а бащините му сапуни и свещи. Нямаше ученик в лицея, който да не си прави смях с Добин; и той понасяше всичко много търпеливо, мълчалив и страшно нещастен.
Къф, от друга страна, беше главатарят и контето на лицея. Той внасяше тайно бутилки с вино, биеше се с градските момчета, а в съботен ден идваха да го вземат с едно пони, което яздеше на път за дома. В стаята му имаше чифт ботуши, с които през ваканциите ходеше на лов. Имаше си златен часовник и смъркаше емфие като доктор Суиштейл. Беше ходил на опера и знаеше качествата на по-големите актьори, като предпочиташе мистър Кийн пред мистър Кембъл. Можеше да преведе четиридесет латински стиха в един час. Пишеше френска поезия. Какво ли още не можеше или не знаеше? Казваха, че дори самият доктор Суиштейл се страхувал от него.
Къф, неоспорваният цар на училището, господствуваше над поданиците си и ги тероризираше с неотразимо чувство за надмощие. Един лъскаше обувките му, друг препичаше хляба му, трети му подаваше топките за крикет в продължение на цял летен следобед. «Фигз» беше момчето, което той презираше най-силно и с което, макар и постоянно да го обиждаше и да му се надсмиваше, не благоволяваше да има пряко вземане-даване.
Един ден, насаме, между двамата млади господа възникна спречкване. Фигз беше самичък в занималнята и се трудеше върху едно писмо за дома. Точно тогава влезе Къф и го прати да му свърши някаква работа, струва ми се, да му купи сладкиши.
— Не мога — отвърна Добин, — искам да свърша писмото си.
— Не можеш ли? — възкликна мистър Къф, дръпвайки писмото (в което много думи бяха задраскани, много бяха написани погрешно и върху които бяха изразходвани много усилия, мисли и сълзи; тъй като клетото момче пишеше на майка си, която много обичаше, макар и да бе жена на бакалин и да живееше в една задна стая на Теме Стрийт).
— Не можеш ли? — повтори мистър Къф. — Бих желал да знам защо, моля? Не би ли могъл да пишеш на почитаемата майка Фигз утре?
— Не наричай хората с прякори — каза Добин, като се вдигна много възбудено от чина.
— Е, сър, ще отидете ли? — изкукурига училищният петел.
— Дай писмото — отвърна Добин. — Един джентълмен не чете чужди писма.
— Добре де, а сега няма ли да отидеш? — отново запита другият.
— Не, няма. Не удряй, защото ще те пребия! — изрева Добин, като сграбчи една оловна мастилница с такъв зъл поглед, че мистър Къф се спря, смъкна ръкавите си, които бе навил нагоре, сложи ръце в джобовете и си отиде с подигравателна усмивка. След това той никога не влезе в личен досег с момчето на бакалина, обаче, ако сме справедливи към него, трябва да кажем, че всякога говореше за мистър Добин с презрение зад гърба му.