Панаир на суетата (роман без герой)

Джоз Седли, който страшно много се възхищаваше от нозете си и винаги носеше такива украсени ботуши, остана крайно доволен от забележката, макар да прибра крака под масата, когато тя бе изречена.

— Мис Шарп! — обади се Джордж Озбърн. — Вие сте такава добра художничка, че трябва непременно да нарисувате голяма историческа картина, изобразяваща сцената с ботушите. Седли ще бъде представен с кожени бричове, хванал в една ръка обезобразения ботуш, а с другата ще държи воланчето на блузата ми. Амелия ще е коленичила до него, вдигнала нагоре малките си ръчички и картината ще има някакво алегорично название като илюстрациите в учебниците.

— Няма да имам време да я нарисувам тук — каза Ребека. — Ще я направя, когато… когато си отида. — И тя сниши глас и доби такъв тъжен и печален вид, че всички почувствуваха колко жестока е участта й и колко много ще съжаляват, когато се разделят с нея.

— О, ако би могла да останеш по-дълго, мила Ребека — каза Амелия.

— Защо? — запита другата още по-тъжно. — За да бъда още по-нещаст… за да ми е още по-тягостно, когато те загубя? — И тя извърна глава. Амелия даде воля на своята слабост към сълзите, която, както вече споменахме, беше един от недостатъците на това чувствително същество. Джордж Озбърн погледна двете девойки затрогнат и с любопитство, а Джоузеф Седли издаде от огромните си гърди нещо като въздишки и сведе очи към любимите ботуши.

— Нека послушаме малко музика, мис Седли… Амелия — каза Джордж, който почувствува в този миг почти непреодолимо желание да я целуне пред очите на компанията. Тя го погледна за минутка и ако заявя, че те се влюбиха един в друг в този кратък миг, може би ще е невярно, тъй като тези двама млади хора всъщност бяха отгледани от родителите си с тази именно цел и вече близо от десет години в съответните им семейства твърде често се говореше за предстоящия брак. Отидоха към пианото, което, както повечето пиана, бе сложено в задната приемна; и понеже беше донейде тъмно, мис Амелия сложи по най-непринуден начин ръката си в ръката на мистър Озбърн, който, разбира се, много по-лесно от нея можеше да проправи път между столовете и отоманките. Това обстоятелство даде възможност на мистър Джоузеф Седли и Ребека да останат tête-à-tête край масата на приемната, където девойката бе заета с плетенето на зелена копринена кесия.

— Няма нужда да се пита за семейните тайни — каза мис Шарп. — Тези двамата издадоха своята.

— Според мен веднага щом получи назначение — каза Джоузеф, — работата ще се нареди! Джордж Озбърн е чудесен човек.

— А сестра ви е най-милото същество на света. Щастлив е мъжът, който я спечели! — При тези думи мис Шарп издаде дълбока въздишка.