Тамплиерът

— В случай, че гърците ни нападнат — тя кимна по посока на далечния облак прах, който ги приближаваше, — няма да насилват грозотиите!

Отчаяна, Елеонор вдигна очи към безоблачното небе. Над тях закръжи мишелов и през ума й мина, че май е предусетил проливането на кръв, на нейната кръв и затова се навърта наоколо. Времето беше омекнало още с първите признаци за приближаващото лято. Бяха минали по Виа Егнация през гръцкия град Дирахиум, после прекосиха северна Гърция, докато не се озоваха пред Родосто, на няколко мили от Константинопол, но кошмарът продължаваше. Алберик им беше обърнал внимание, че пресичат Македония, дивите и жестоки земи, които някога са били владения на великия Александър. Но на Елеонор не й беше до история. Мрачните лесове, буйните реки, дълбоките клисури и пустите полета, където и добитък не пасеше, бяха отблъскващи и призрачни. Въпреки своята негостоприемност, Македония беше добре дошла отмора след кошмарния преход покрай далматинското крайбрежие през Склавония. Вледеняващ кръвта сън, а не преход, в който гъста като мляко мъгла пълзеше на талази над хлъзгавия и заледен път, осеян с речни камъни и паднали дървета. Непрогледни и непроходими лесове обграждаха пътя от двете му страни, а вятърът режеше като бръснач. Сякаш се движеха не сред непроницаема мъгла, ами сред неизброими пълчища призраци.

Иможен каза нещо, но Елеонор не можа да й отговори от умора. Седна и се облегна на каруцата, зареяла поглед през пустото поле към все още пълноводния от пролетните дъждове поток.

Склавония! Безплодна земя, мислеше си Елеонор, нямаше друго освен дървета, планини и подобен на адско дихание сумрак, който приглушава всеки звук и през който светлината едва се процежда. Рядко виждаха или чуваха някакво животно. Зловещата тишина се нарушаваше само шумовете, които идваха от тяхната кретаща върволица от единайсет хиляди души, коне и каруци. Под унило веещото се знаме Бедните братя от Храма пристъпваха тежко наравно с останалите. От време на време тихото нескончаемо тътрузене се нарушаваше от внезапни, кръвопролитни нападения. Склавите — които бяха напуснали селата си и не само отвели добитъка си, а и отнесли всичко, което можеше да послужи за изхранване на кръстоносците — се връщаха и ги нападаха. Следваха върволицата, не изпускаха фланговете и крайната й част и дебнеха да се нахвърлят върху всеки изоставащ. Сечаха глави и ги привързваха на дръжките на знамената си. Тръгнеха ли кръстоносците да ги преследват, с пъргавината си на планинци склавите изчезваха обратно, откъдето са дошли. Най-накрая граф Реймон, притеснен и изгубил самообладание, изпрати рицари с ризници да пазят последните части на колоната. От Юг, Годфроа и Бедните братя Реймон поиска и да прибират изоставащите. Опасна задача! Дългите, нескончаеми дни се превърнаха в безкрайно бдение. Толкова непрогледна беше мъглата, че сякаш вървяха сред облаците и кръстоносците разбираха, че склавите ги нападат, чак когато планинците вече ги връхлитаха. Елеонор и останалите се отбраняваха с арбалети, пики, копия и ками. Припомни си едно от нападенията. Брадясал и с окървавено лице склав се метна в каруцата и се запримъква към нея. Тя разсече главата му с брадва и бутна на пътя трупа, от който шуртеше кръв. Ден след ден преминаваха във вцепеняващо еднообразие, студ, тишина и глад, докато всяващите ужас склави не изскачаха с войнствени викове от мъглата. Накрая граф Реймон се реши на по-жестоки наказания. Не можеха да се впускат в преследване на своите нападатели, които се измъкваха обратно към скалистите си скривалища, затова графа използва взетите в плен. Вадеха очи, режеха носове, сечаха ръце и крака. Пленниците бяха изоставяни слепи, обезобразени, с кървящи чукани, като живи рани — най-красноречиво предупреждение към своите сънародници, за да бъдат оставени кръстоносците на мира. До края на живота си Елеонор нямаше да забрави пищящите мъже и жени, оставени да се влачат опипом по скованите в лед пътеки.