Маршрут 666
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: Пендергаст #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Маршрут 666». Краткое содержание книги:
— Хубаво, сержант — въздъхна най-сетне той. — Ще захапя кукичката. Дайте ми някакви изходни данни.
— Само с първоначални разполагам — кимна тя.
Дагоста установи, че пурата му беше угаснала. Дръпна чекмеджето и започна да рови за нова кибритена клечка.
— Къде са открити труповете?
— На различни места — отвърна Хейуърд и му подаде компютърната разпечатка, която извади от джоба си.
Зает да пали пурата си, Дагоста й хвърли кос поглед.
— Първият е открит на 30 април, на Петдесет и осма улица — Запад, номер 624.
В абонатната на парното, която има връзка с някогашното обръщало на метрото. По тази причина случаят е прехвърлен към транспортната…
Дагоста кимна и отново погледна разпечатката.
— Следващият е намерен на 7 май на станцията РТЦ на околовръстната линия. Третият — на 20 май в район В — 4, коловоз 22, километричен белег 1.2. Къде, по дяволите, е това?
— Глуха линия за стоянка на товарни композиции, използвана някога за връзка с подземното депо в западния район. Къртиците пробиват стените, за да проникнат в някои от тези тунели.
Дагоста слушаше и се наслаждаваше на своята пура. Преди година, когато чу за предстоящото си повишение, той заряза „Гарсиа и Вегас“ и мина на „Дънхил“. А след като се размина с повишението, просто не намери сили да се върне към старата марка. Вдигна глава и срещна безстрастния поглед на Хейуърд. Тая много я бива да демонстрира респект към по-старшите, въздъхна той. Но от поведението й се излъчваше самочувствие и авторитет, които нямаха нищо общо с дребната й фигура. А вероятно притежаваше кураж и упоритост, ако се съди по начина на появяването й тук. Прониза го съжаление за несполучливото начало на разговора.
— Посещението ви май не се връзва с установената процедура — подхвърли той. — Но въпреки това оценявам високо усилията ви.
Хейуърд кимна почти незабележимо, сякаш отбеляза комплимента за сведение, без да го приема.
— Не ми се ще да иззема случаи, които попадат под юрисдикцията на капитан Уокси — продължи Дагоста. — Но ако имат връзка с моето разследване, няма как да ги оставя без внимание. Предполагам, че вече сте наясно с този факт. Предлагам да забравим за вашето идване.
Хейуърд отново кимна.
— Ще звънна на Уокси, за да му разкажа за личните си „разкрития“, а след това ще предложа заедно да поразгледаме някои забележителности.
— Това няма да му хареса. За него гледката от прозореца на участъка е единствената забележителност.
— Е, мисля, че ще приеме. Все пак не върви да си седи на задника, докато колега от друг участък му върши работата. Особено ако изскочи нещо голямо. Защото присъствието на сериен убиец в средите на бездомниците може да се превърне в сериозен проблем. Та затова ще се поразходим. Само тримката. Без да безпокоим голямото началство.
— Неразумно и опасно предложение! — сбърчи вежди Хейуърд. — Това не е наша, а тяхна територия, лейтенант. Нещата не са такива, каквито си ги представяте. Изобщо не става въпрос за банда дрипльовци, а за доста радикално настроена общност. Долу има ветерани от Виетнам, бивши затворници, членове на революционни формации, нарушители на условията за предсрочно освобождаване. Мразят ченгетата и в червата. За да стигнем до тях, ще ни трябва цял охранителен взвод.
Дагоста започваше да се дразни от непочтителното й поведение.
— Не говорим за десанта в Нормандия, Хейуърд! — намръщено я изгледа той. — Става въпрос за една кротка разходка, нищо повече. Дискретно опипване, което ще се превърне в официално разследване само при наличието на неоспорими факти.
Жената замълча.
— И още нещо, Хейуърд. Ако чуя от трети лица за малкото ни рандеву, ще знам кого да обвинявам!
Хейуърд стана и изпъна тъмносиния униформен панталон.
— Разбрано.
— Да се надяваме — промърмори Дагоста, изправи се и пусна гъст облак дим към табелката, която забраняваше пушенето. Посетителката погледна пурата със смесица от неодобрение и презрение. — Искате ли една? — иронично подхвърли той и бръкна в джобчето си.
За първи път устните на жената помръднаха в нещо като усмивка.
— Не, но все пак благодаря. Все още не мога да забравя вуйчо си…
— Какво му се е случило?
— Рак на устните. Изрязаха му и двете.
След тези думи жената се завъртя на пети и бързо напусна кабинета. Дагоста не си направи труда да я изпрати, но пурата изведнъж му загорча.