Маршрут 666
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: Пендергаст #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Маршрут 666». Краткое содержание книги:
Смитбек механично навлажни устните си, изпадайки в дълбоко недоумение от чутото.
— Какво точно имаш предвид, като казваш, че ви нападат? — попита той.
Мефисто замълча.
— Нападат ни отвън — прошепна най-сетне той.
— Отвън ли? — объркано повтори Смитбек. — Искаш да кажеш, извън границите на това тук? — Очите му опипаха мрака.
— Не. Извън Маршрут 666 и Крепостта — долетя отговорът. — Има едно друго място, което всички отбягват. Преди година се разнесе слух, че вече са го населили. После започнаха убийствата и отвличанията. Изпратихме съгледвачи, но повечето жертви така и не бяха открити. Онези, които успяхме да намерим, бяха обезглавени, с наръфана плът.
— Чакай малко — прекъсна го Смитбек. — Наръфана плът? Нима твърдиш, че тук долу живеят канибали, които режат глави и ядат хора? — Тоя явно е побъркан, мрачно си помисли. Тревожеше се как ще се измъкне навън.
— Не ми харесва съмнението в гласа ти, драскачо — отвърна Мефисто. — Точно това имам предвид. Скаут!
— Да? — обади се един глас на сантиметри от ухото на Смитбек, който подскочи и изцвили от изненада.
— Господи! Откъде изскочи тоя?
— Неведоми са пътищата из моето царство — долетя отговорът на Мефисто. — А животът в тази прекрасна тъмнина изостря зрението.
— Виж какво — смутено преглътна Смитбек. — Не че не ти вярвам, но…
— Млъквай! — отсече Мефисто. — Стига сме дрънкали. Скаут, върни го горе.
— А наградата? — изненадано попита Смитбек. — Нали заради нея ме извика тук?
— Ти да не си глух? — изрече съскащият глас. — Твоите пари не ми вършат работа. Интересува ме единствено безопасността на моя народ. Върни се в твоя свят, напиши си статията. Кажи на онези горе, какво си чул от мен. Те трябва да знаят, че убиецът на Памела Уишър убива и моите хора. Трябва да го спрем!
Безплътният глас започна да заглъхва.
— Ако не ти повярват, ще потърсим друг начин да ги стреснем! — долетя някъде отдалече, натежал от заплаха.
— Но аз… — заекна Смитбек.
— Мефисто си отиде — промърмори Скаута и докосна рамото му. — Хайде, ела. Ще те върна горе.
7
Лейтенант Дагоста седеше в малкия офис със стъклени стени, опипваше пурата в джобчето на ризата си и намръщено фиксираше купчината протоколи от претърсването на канала „Хумболд“. Вместо очакваното бързо приключване на случая на главата му се бяха тръснали два нови, при това пълни с неизвестност. И както обикновено, никой не бе видял или чул каквото и да било. Смазан от мъка, приятелят на жертвата не чинеше пукната пара за свидетел. Бащата беше покойник, а майката живееше в дълбока изолация и отказваше да сътрудничи. Случаят „Памела Уишър“ все повече заприличваше на буре с нитроглицерин, мрачно въздъхна той.
Погледът му се отмести от протоколите към табелата „Пушенето забранено“, окачена точно на неговата врата, бръчката между веждите стана по-дълбока. От една седмица насам участъкът беше нацвъкан с подобни табели.
Измъкна пурата и разкъса целофана. Слава Богу, че още не са измислили някой закон и против дъвченето на тютюн. Заби критичен поглед в бандерола на пурата, после бавно я завъртя между пръстите си. И накрая я захапа.
В следващия миг замръзна, пусна една сочна ругатня и издърпа чекмеджето на бюрото. Изрови клечка кибрит и я драсна в подметката си. Пламъчето докосна върха на пурата. Дагоста доволно се облегна назад, изпусна дима през ноздрите си и заслуша тихото припукване на горящия тютюн.
Блаженството му бе нарушено от резкия звън на телефона.
— Да? — промърмори в слушалката той.
Нима вече са се оплакали? Току-що бе запалил, по дяволите!
Беше рецепционистката.
— Сержант Хейуърд желае да разговаря с вас, лейтенант — съобщи тя.
Дагоста изсумтя и изправи гръб.
— Кой?
— Сержант Хейуърд. Твърди, че се явява по ваша заповед.
— Никакъв сержант Хейуърд не ми е притрябвал…
Миг по-късно в рамката на вратата се изправи жена в униформа и Дагоста механично я огледа: миньонче, стройна фигура, едър бюст, гарвановочерна коса и бледа кожа.
— Лейтенант Дагоста? — попита с изненадващо дълбок контраалт новодошлата.
— Аз съм — кимна той. — Заповядайте, седнете. — Изчака жената да се настани на стола и добави: — Не си спомням да съм заповядвал появата ви, сержант.
— Не сте — охотно се съгласи Хейуърд. — Но бях сигурна, че рано или късно ще го направите.
Дагоста спокойно дръпна от пурата и се облегна в стола. Реши да я изслуша и да я отпрати. Не беше привърженик на строгата субординация, но и той, като повечето старши офицери в полицията, не обичаше да го безпокоят за щяло и нещяло. Дано не се окаже, че мадамата е станала обект на посегателство от страна на подчинените му. Защото моментът никак не беше подходящ за вътрешно разследване на сексуален тормоз.