Сянката на хегемона
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: the shadow saga #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сянката на хегемона». Краткое содержание книги:
Войната с формиките е свършила. Ендър и блестящият екип от деца-воини са победители, врагът е разбит, човешката раса — спасена. Въпреки, че Ендър отказва да се върне на Земята, членовете на екипа му се прибират по домовете си, пръснати из целия свят. Военното училище вече не съществува, космическата заплаха е отминала, но новото бойно поле този път е Земята. Децата от школата са не само воини, а и потенциални оръжия, защото дават власт на страните, които ги притежават. Един след друг членовете на Ендъровата армия „Дракон“ изчезват. Спасява се само Бийн, който търси помощ от братът на Ендър — Питър Уигин. По-големият брат на Ендър има опит в манипулирането на политиците, но с гениалния Бийн на своя страна, стига да иска, Питър може да управлява целия свят. Двамата обединяват усилия, за да издирят коя държава е отвлякла децата, но скоро се сблъскват с някой, когото са смятали за мъртъв…
Посъветваха се с мен дори когато ти присъдиха титлата «колмин», с която толкова гордо подписваш електронните си писма. Обзалагам се, че не знаехте, господин министър. Без мен щеше да подписваш писмата си с глупавия дракон на късмета като половината малоумници в мрежата напоследък.“
За няколко минути просто не можеше да понесе, че никой освен него и Граф не знае за писмото.
После…
Мина му за няколко секунди. Дишането му се нормализира. Разумът надделя. По-добре да не позволява на жаждата за слава да го разсейва. Скоро името му щеше да стане известно, той щеше да влезе официално във властта, вместо само да влияе на събитията. Но засега анонимността го устройваше.
Записа писмото на Граф на харддиска си и остана седнал, загледан в монитора.
Ръката му трепереше.
Погледна я, сякаш беше на друг. „Какво, по дяволите ми става? — запита се. — Толкова съм известен, че получавам писмо от един от най-висшите чиновници на Хегемонията, а треперя като хлапе на рокконцерт.“
Не. Хладнокръвието взе връх. Той не трепереше от възбуда. Тя, както винаги, беше нещо преходно, вече премина.
Трепереше от страх.
Защото някой събираше отряд стратези. Най-способните ученици от Военното училище. Участниците в решителната битка за спасяване на човечеството. Някой ги беше отвлякъл и смяташе да ги използва. И рано или късно този някой щеше да бъде съперник на Питър, щяха да се сблъскат очи в очи, на Питър щеше да му се наложи да надхитри не само този противник, а и децата, които е успял да подчини на волята си.
Питър не беше успял да влезе във Военното училище. Нямаше нужните качества. По някаква причина го отрязаха, без дори да го погледнат. Затова всяко дете от Военното училище би могло да стане по-добър стратег и тактик от Питър Уигин, а неговият съперник за хегемонията бе събрал най-добрите при себе си.
„Без Ендър, разбира се. Ендър, когото бих могъл да привлека тук, ако бях използвал други връзки, ако бях обработил общественото мнение по подходящ начин. Ендър, който е най-добрият и можеше да бъде до мен. Но не, аз го отпратих. За негово добро, по дяволите. За личната му безопасност. И ето ме сега, изправен пред битката, на която съм посветил целия си живот, и срещу мен стои цветът на Военното училище.“
Ръката му трепереше. И какво от това? Трябваше да е луд, за да не се страхува поне малко.
Но след като онзи нещастник Чамраджнагар заплаши да го разобличи и да съсипе всичко, което беше изградил (само защото бе толкова глупав, че не виждаше колко необходим е Демостен за постигането на неща, които Лок не би могъл дори да сънува), Питър прекара няколко адски седмици. Пред очите му отвличаха децата от Военното училище, а той не можеше да направи нищо, да каже нищо, за да ги спре. О, отговаряше на някои писма и направи разследване, с което установи, че само Русия има ресурси да извърши такова нещо. Но не смееше да пише от името на Демостен и да поиска разследване на МФ заради нежеланието й да защити децата. Демостен направи едва няколко предположения за връзката на Варшавския договор с похищенията — което, разбира се, се очакваше от Демостен, той бе известен русофоб. И всичко това, защото някакъв късоглед, глупав, самолюбие адмирал е решил да се прави на интересен на единствения човек на Земята, който искаше и можеше да спаси света от второ посещение на Атила, вожда на хуните. Искаше му се да закрещи на Чамраджнагар: „Аз съм този, който пише есета, докато друг отвлича деца, но тъй като знаеш кой съм, а нямаш никаква представа кой е той, решаваш да прецакаш мен! Пълна малоумщина — като предаването на властта в Германия на Хитлер от хора, които си мислели, че ще имат «полза» от него.“
Сега Чамраджнагар съжаляваше. Като страхливец бе изпратил извиненията си по друг, защото не можеше да допусне Питър да има писмо с неговия подпис. И без това беше твърде късно. Лошото бе станало. Чамраджнагар не само че не предприе мерки, ами попречи на Питър. Сега Питър играеше шах само с пешки, а противникът му имаше двоен комплект царици, топове и офицери.
Ръката му трепереше. Понякога му се искаше да не е толкова сам. Дали Наполеон, сам в командната палатка, се е питал какво прави, защо залага всичко на способността на войската си да направи невъзможното? Дали на Александър не му се искало понякога да има друг край него, който да му помага при вземането на поне някои решения?