Досието O.D.E.S.S.A.

Оттогава изминаха двадесет години, но аз все още продължавам да се питам какво ли искаше да ми каже с този последен поглед. Имаше ли в него любов или омраза, отвращение или съжаление, учудване или разбиране? Никога няма да узная това.

Когато фургонът замина, Рошман, все така усмихнат, се извърна към мен.

— Продължаваш да живееш, Таубер — произнесе присъдата си той. — Дотогава докогато решим ние. Но от този миг нататък ти си мъртвец!

Прав беше. В този ден моята душа умря, макар обвивката й да продължаваше да живее. Беше 29 август 1942 година.

След тази дата се превърнах в робот. Вече нищо не ме интересуваше. Не изпитвах нито студ, нито болка. Нищо. Гледах жестокостите на Рошман и другите есесовци, без да ми мигне окото. Бях се изолирал от всичко, което може да развълнува човешкия дух, а тялото ми почти не реагираше на физическите дразнения. Единственото нещо, което продължавах да правя, беше да си отбелязвам всяка подробност от лагерния живот, запечатвайки я в съзнанието си с точността на компютър. Датите върху кожата на краката ми бързо се увеличаваха. Транспортите продължаваха да прииждат, хората продължаваха да бъдат отвеждани във Високите гори или вкарвани във фургона, продължаваха да умират и да бъдат заравяни. Понякога, докато ги съпровождах до портала с тояга в ръка и лента на ръкава, аз се взирах в очите им. Припомнях си стиховете на един английски поет, когото някога обичах. В тях се разказваше за един моряк, осъден да живее и гледа очите на своите другари, обречен да открива в тях проклятието. Но проклятия за мен нямаше, тъй като бях недосегаем дори за чувството на вина. То дойде едва година по-късно. Бях се превърнал в кух мъртвец, осъден да стои на краката си…