Тайната вечеря
- Автор: Сиера Хавиер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Делева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната вечеря». Краткое содержание книги:
През 1497 година Леонардо нанася последните щрихи на „Тайната вечеря“. Около този стенопис се върти действието на романа на испанеца Хавиер Сиера, който смесва исторически факти с фикционални събития и герои. Разказът е от първо лице, това на отец Агустин Леире, доминикански инквизитор, изпратен в Милано по две причини: да разкрие анонимния информатор, който изпраща писма до Рим, съобщавайки, че „Тайната вечеря“ на Леонардо съдържа скрито еретично послание, а и за да разбере дали наистина това е вярно. Анонимният „доброжелател“, който се подписва като Прокобника, изпраща доклади всяка седмица, в които, освен подробни сведения за произведението на Леонардо, се съобщава, че в пъзел от седем части Леире би могъл да разкрие самоличността на Прокобника. По време на престоя си в църквата Santa Maria delle Grazie отчето се свързва с различни хора, между които и самият Леонардо, които му подсказват как да проведе по-нататъшното си разследване. Агустин отделя време и за обстоен оглед на рисунката, която е почти завършена.
Сиера нарича творбата си „разследващ роман“. Всички факти и книги, на които се позовава, са се случили и съществуват наистина. Което позволява на „Тайната вечеря“ да има претенции за увлекателно разказан и исторически достоверен роман.
— Да, да. Законният херцог на Милано, покойник от три години. Същият, когото Мавъра отрови, за да остане на трона. Преди да го пратят тук, бедният брат Мауро се грижеше за Джан Галеацо и сигурно той му е дал питието от топло мляко, вино, бира и арсеник, което изгори вътрешностите му и го уби след три дни агония.
— Той ли го е убил?
— Да кажем, че са го използвали, за да извърши престъплението. Но това е — прошепна монахът през зъби, доволен, че може да ме изненада — тайна на изповедта, нали разбирате.
Погледнах скришом Мауро Сфорца, трогнат от тъжната му съдба. Принудата да се откаже от дворцовия живот и да го замени със сутана от груба вълна, кат бельо за смяна и два чифта сандали сигурно е била горчив залък за момчето.
— А може ли да пише?
Алесандро не отговори. Побутна ме към групата монаси не само за да се присъединим към молитвите, но и за да се постоплим сред другите. Абатът кимна за поздрав още щом ме видя и отново се вглъби в молитвата. Това продължи, докато първите слънчеви лъчи не проникнаха през розетката от тухли и стъкло над главната порта. Не мога да твърдя, че моето появяване направи някакво впечатление на общността, защото едва ли друг монах освен бдителния абат с орлов профил ме беше забелязал. Но видях как отец Бандело прониза с поглед любезния ми предводител, който смутено тръгна в друга посока.
А когато абатът благослови от олтара всички присъстващи, брат Алесандро ме накара да се отделя от групата и да го последвам към двора на болницата.
По това време малцината болни, които нощуваха там, още спяха и дворът, застлан с червени тухли, беше мрачен.
— Вчера казахте, че познавате добре маестро Леонардо… — подхвърлих аз. Бях сигурен, че отсрочката, която ми бе дал, преди да започне да ме затрупва с въпроси, вече бе изтекла.
— Че кой тук не го познава! Този човек е истинско чудо. Странно чудо, уникално Божие създание.
— Странно ли?
— Е, да кажем, че е съвсем непредсказуем. Никога не знаеш дали идва, или си отива, дали има намерение да рисува в столовата, или иска само да поразсъждава над картината си и да открие още дефекти по мазилката и грешки в чертите на персонажите. По цял ден разнася своите taccuini и записва всичко.
— Педантичен…
— Не, не. Разпилян е и непредсказуем, но притежава ненаситно любопитство. Докато работи в столовата, измисля какви ли не щуротии, за да подобри живота в манастира: странни лопати за разораване на градината, отводи за топла вода до килиите, гълъбарници, които се чистят сами…
— Това, което рисува, е май Тайната вечеря, нали? — прекъснах го аз.
Библиотекарят се приближи до прекрасния гранитен стубел в средата на двора на болницата и ме погледна така, сякаш бях някакво странно животно:
— Още не сте я видели, нали? — усмихна се той като че знаеше вече отговора. И сякаш ме съжаляваше. — Картината, която маестро Леонардо довършва в столовата, не е „май Тайната вечеря“, отец Агустин; тя е Тайната вечеря. Ще разберете това, когато я видите с очите си.
— Значи е странен, но гениален.
— Ще се уверите — продължи той. — Когато маестро Леонардо дойде в този дом преди три години и започна подготовката за рисунката, абатът му нямаше доверие. Затова ми възложи, като пазител на архивите на „Санта Мария“ и отговарящ за бъдещия ни scriptorium, да пиша до Флоренция и да проверя дали тосканецът е артист, на когото може да се вярва, дали е перфекционалист в работата си и дали спазва сроковете, или е някой от ония печалбари, дето зарязват всичко наполовина и за да ги накараш да си свършат работата, трябва да ги съдиш.
— Но ако не греша, той е бил препоръчан лично от херцога.
— Вярно е. Макар за нашия абат това да не е достатъчна гаранция.
— Добре, продължете. Какво открихте? Прецизен ли беше или караше през куп за грош?
— И двете!
Погледнах го в недоумение.
— И двете ли?
— Нали ви казах, че е странен. Като художник несъмнено е най-необикновеният, когото съм виждал някога, но същевременно е и най-непокорният. Страшно му е трудно да довърши една творба навреме; всъщност никога не го е правил. И което е по-лошо, не го е грижа за желанията на меценатите му. Винаги рисува каквото си иска.
— Не може да бъде.
— Може, отче. Преди петнайсет години монасите от манастира „Сан Донато“ в Скопето, съвсем близо до Флоренция, му възложили да направи картина за Рождеството на нашия Господ…, която още не е довършена! И знаете ли кое е най-лошото? Че Леонардо променил тази сцена до границата на допустимото. Вместо да нарисува поклонението на овчарите пред детето Исус, маестрото започнал една картина, която нарекъл Поклонение на влъхвите, и я изпълнил с разкривени фигури, с коне и с мъже, отправящи странни жестове към небето, неописани в евангелията.