Господарката на Ранчото на бегълците
- Автор: Слейд Джек
- Серия: lassiter #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анжело Рашков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарката на Ранчото на бегълците». Краткое содержание книги:
Те формират човека Ласитър.
— Не, няма, ван Кърк.
— Ще обесим веднага и двамата. Тук има достатъчно дървета. Започвайте, момчета! Искам да видя колко време ще издържи нашият специален приятел.
Веднага след тези думи Ласитър чу отчаяните викове на момичето и момчето. Те бяха завързани под една стара обелена върба.
Двама от мъжете преметнаха своите ласа през един дебел клон. Примките бяха предварително направени, а това показваше, че винаги носеха въжетата със себе си.
Ставаше опасно за брата и сестрата.
Мъжете поставиха примките на главите им и ги стегнаха.
— Ще заповядам да ги вдигнат бавно нагоре — обясни ван Кърк. — Искам те да се мятат красиво.
— Гаден садист! — изкрещя Ласитър. — По дяволите, ван Кърк, само ако предполагах какъв си, никога нямаше да се стигне до мирно споразумение между нас.
— Стига глупости! Нали се радваше, че излезе невредим от Бъфало. Ако ме беше убил, щеше да бъдеш погубен. Не е ли така!
Двамата мъже зад брата и сестрата придърпаха малко въжетата. Кели започнаха да се повдигат нагоре, докато застанаха на пръсти и с проточени шии се мъчеха да вдишват въздух.
Ласитър се прицели и стреля два пъти. Толкова бързо, че гърмежите се сляха в един.
Двамата палачи спряха да се хилят. Те изпуснаха въжетата, политнаха назад, препънаха се в някакви неравности и се строполиха. Сега лежаха, гърчейки се и стенейки, върху твърдата почва.
Малко по-нататък братът и сестрата стояха още с примки около вратовете. С тази разлика, че не бяха вече толкова впити в гърлата им.
Те все още не можеха да избягат. Бяха така завързани, че приличаха на две отвесно изправени, добре увити мумии.
По скривалището на Ласитър бе открит бесен огън. Той използува това време да смени позицията си и да се прикрие зад друг скален отломък, от който имаше по-добра позиция за стрелба.
Ван Кърк отново заповяда да прекратят безсмислената стрелба, но беше нужно доста време, докато всички престанат.
— Е, още ли искаш да гледаш как двамата се мятат? А, ван Кърк? — извика гневно Ласитър. — Тогава намери следващите доброволци. Заклевам ти се, че нямах намерение да гледам това спокойно. Ще има стрелба по мишени. За това нямам никакви предразсъдъци.
— Тогава ще ги окачим там, където не можеш да ги виждаш — отвърна му смразяващо ван Кърк. — А сега ти давам последен шанс, Ласитър! Предай се и аз съм готов да забравя всичко, станало дотук. Все още можем да се споразумеем. Ако ти не се съгласиш, още тази нощ ще се гърчиш до тези двамата.
Ласитър не отговори. Той се ослушваше. Нещо ставаше в тъмнината. Бандитите не бяха бездействували. Те го обграждаха все по-близо и по-близо. Докато говореше, бяха открили новата му позиция. Все някога щяха да стегнат обръча около него и тогава действително нямаше да има изход.
Но той искаше най-малкото да опита да се измъкне от обкръжението. Ласитър отново смени мястото си, като се промъкна зад една скала и запълзя в посоката, където вероятно се намираше ван Кърк.
Беше нужно да си повдига духа, въпреки своето почти безнадеждно положение. Щеше да бъде чудесно, ако още веднъж му се отдадеше да докопа големия бос за заложник.
И тогава ситуацията щеше да бъде определено съвсем друга. Такава, в каквато ван Кърк още не беше попаднал.
Този път обаче Ласитър се бе зарадвал предварително.
Внезапно зад него някой изкрещя и едновременно запукаха изстрели. Куршумите заваляха като град и се сплескваха в скалата.
Още веднъж Ласитър се скри със скок на сигурно място в една скална вдлъбнатина. Но тук отново се намираше в миши капан. Нямаше връщане назад, а бе невъзможно да смени позицията си.
Тук можеха да го заловят и те го знаеха.
Мина му през ума да се предаде. Съпротивата повече нямаше смисъл. Може би ще успее още веднъж да залъже боса и да му разкрие нещо от големите си планове. Само ако успееше да спаси по този начин живота на двамата Кели, то той щеше да спечели много.
— Сега вече няма мърдане, Ласитър! — извика ван Кърк с див възторг. — Излез от тази дупка и се покажи. Няма повече смисъл!
Ласитър не отговори веднага. Коствуваше му много усилия да се предаде така жалко.
Още веднъж трескаво премисли дали няма някакъв нищожен шанс, но наистина нямаше такъв.
— Какво има, Ласитър? Реши ли се най-после?
— О’кей, ван Кърк. Идвам.
— Тогава не ме карай да чакам дълго. Изгарям от нетърпение да те видя. Ей, това се казва среща!
Той се изсмя ехидно. Смехът му се понесе в нощта.
И тогава Ласитър се престраши.
Раздвижи се бавно. Искаше да излезе от сянката на скалната плоча и да се покаже на лунната светлина.
В същия момент се случи нещо непредвидено. Прозвуча женски глас: