Кланът на пещерната мечка
- Автор: Оел Джийн М.
- Серия: earth’s children #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Даскалов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кланът на пещерната мечка». Краткое содержание книги:
Макар и лечението да бе магия и да се обясняваше с езика на духовете, от това церовете на Иза далеч не бяха по-малко ефикасни. Прастарият Клан винаги се бе препитавал с лов и бране и поколение след поколение бяха използвали диворастящите растения, случайно или пробно, вследствие на което бяха натрупали огромна информация за тях. Бяха драли и колили животни, като при това виждаха и сравняваха органите им. Жените правеха дисекции, докато приготвяха вечерята и знанията прилагаха на себе си.
Майка и бе показала на Иза различните вътрешности и и беше обяснила функциите им като част от подготовката и, но това бе само да и напомни, нещо, което тя вече знаеше. Иза се явяваше потомка на многоуважаван род от знахарки, а на дъщерите на знахарките умението да лекуват се предаваше не с обучение, а с по-загадъчни средства. Неопитната знахарка от прочут род заемаше по-висок ранг от опитната потомка на посредствени предци, и то съвсем основателно.
По рождение в мозъка и бяха натрупани познанията, придобити от предшествениците и, прастария род знахарки, на който Иза бе пряка наследница. Тя можеше да си спомни това, което са знаели те. Това не се различаваше кой знае колко от припомняне на собствения опит и след като веднъж се задействаше, процесът ставаше автоматичен. Сещаше се за собствените си спомени предимно, защото можеше да си припомни и обстоятелствата, свързани с тях — никога не забравяше нищо — но това не се отнасяше и за знанията, които черпеше от банката на паметта си, за тях не знаеше как са придобити. И въпреки че Иза и побратимите и имаха едни и същи родители, нито Креб, нито Брун не можеха да се похвалят с медицинските и познания.
Паметта при хората от Клана се различаваше според пола. На жените не им трябваха повече познания за ловджийството, както и на мъжете им бе достатъчно повърхностното познаване на растенията. Различието в мозъците на мъжете и жените бе наложено от природата, а културата само го укрепваше. Това бе още един опит на природата да ограничи размера на мозъците им, като се опитваше да продължи съществуването на расата им. Всяко дете придобиваше при раждането си и познанията, които по правило принадлежаха на противния пол и поради липса на поощряване докато порасне ги губеше.
Но опитът на природата да спаси расата от гибел съдържаше в себе си и елементите, които осъждаха на неуспех собствената и кауза. Двата пола играеха решаваща роля не само за създаване на потомство, но и за всекидневното съществуване — единият не можеше да оцелее дълго време без другия. А и не можеха да споделят уменията си — в спомените им нямаше такова нещо.
Но очите и мозъкът на хората от Клана бяха в същото време надарили двата пола с остро и възприемчиво зрение, макар че намираше различно приложение. Докато пътуваха, местността бавно се променяше и подсъзнателно Иза запомняше всяка дреболия от пейзажа по пътя, като обръщаше особено внимание на растителността. От голямо разстояние можеше да различи незначителни промени във формата на листата или височината на стъблото и макар че срещнаха някои растения — няколко цветя, едно-две дървета и храсти, които никога не е виждала — не можеше да се каже, че са и непознати. От дълбините в задната част на големия и мозък изплува споменът за тях — спомен, който не беше неин. Но въпреки че разполагаше с такъв огромен запас от информация, неотдавна бе видяла растителност, която и бе напълно непозната, както и местността. Искаше и се да я огледа по-отблизо. Всички жени проявяваха любопитство към непознатата растителност. И въпреки че това означаваше да придобие нови познания, то имаше решаващо значение за незабавното им оцеляване.
Част от наследството на всяка жена бе умението да се опитва непознатата растителност и като всички останали Иза опита на себе си. Сходството с познатите растения поставяше новите в сродни категории, но тя знаеше колко опасно е да се допуска, че зад сходните отличителни белези се крият едни и същи свойства. Начинът за проверка бе прост. Отхапа малко парченце. Ако се окажеше неприятно на вкус, веднага го изплюваше. Ако имаше поносим вкус, държеше късчето в устата, като внимаваше да не щипе, да не пари или да променя вкуса си. Ако нямаше такива, гълташе го и чакаше да види дали се наблюдава някакъв ефект. На следващия ден отхапваше по-едра хапка и се придържаше към същата процедура. Ако след третата проба не се забелязваха зловредни влияния, новата храна се смяташе годна за ядене, отначало се приемаше на малки порции.