Пейзажите на времето

Купър прегледа листовете милиметрова хартия на червени квадратчета.

— Ами, изглежда не чак толкова шумно. Искам да кажа, че в пиковете на шума има известно постоянство.

— Настроих го. Подобрих разсейването.

— И какво? Шумът пак си е там — раздразнено рече Купър.

— Не, не е.

— А? Разбира се, че е там.

— Погледни онези пикове, които съм отделил от хаоса. Виж как са разположени.

Купър вдигна листовете от изкуствената повърхност на масата. След миг той каза:

— Гледам ги, но… е, като че ли се явяват само на два различни интервала.

Гордън енергично кимна.

— Правилно. Точно това забелязах и аз. Имаме голямо количество фонов шум — проклет да съм, ако знам откъде идва — с известно постоянство отгоре.

— Как получи тези диаграми?

— Използвах ключовия корелатор, за да отделя първоначалния шум. Тази структура, това разполагане — те са там, навярно ги е имало през цялото време.

— Просто никога не сме се вглеждали достатъчно задълбочено.

— Ние „знаехме“, че това е боклук, защо да се занимаваме с него? Глупаво е. — Гордън поклати глава със самоиронична усмивка.

Купър сбърчи чело, загледан в празното пространство.

— Не разбирам. Какво общо имат тези импулси с ядрения резонанс?

— Не зная. Може би нищо.

— Но, по дяволите, целта на този експеримент е точно такава. Аз измервам големия пик на ядрения резонанс, когато бомбардираме спина на атомните ядра. Тези импулси…

— Те не са резонанси. Във всеки случай, не в онзи смисъл, в който аз разбирам обикновения резонанс. Нещо обръща онези ядрени спинове, да, но… почакай малко. Гордън се втренчи в x/y диаграмите. С лявата си ръка той разсеяно подръпваше едно от копчетата на омачканата си синя риза. — Не мисля, че това изобщо е ефект, зависим от честотата.

— Но нали точно това записваме? Силата на приемания сигнал срещу честотата.

— Да, но при положение, че всичко е наред.

— Ами то си е наред.

— Кой го казва? Ами ако шумът идва на изблици?

— Защо трябва да е така?

— По дяволите! — удари с юмрук по масата Гордън и събори на земята счупения молив. — Я помисли сам! Защо всички студенти искат специално да им се обяснява?

— Добре, добре. — Купър сериозно сбърчи чело в тревожно изражение. Гордън ясно виждаше, че момчето е прекалено уморено, за да е в състояние наистина да мисли. Същото се отнасяше и за самия него. Занимаваха се с този кошмарен проблем от дни, спяха съвсем малко и ходеха да се хранят в долнокачествени закусвални. По дяволите, дори не беше слизал до брега да потича. И Пени — мили Боже, та той почти не я виждаше. Предишната вечер му бе казала нещо рязко и ядосано точно преди той да заспи, а Гордън го осъзна едва, когато започна да се облича на сутринта и нея вече я нямаше. Така че трябваше да позаглади нещата, щом се прибереше вкъщи. Ако изобщо се прибереше, прибави той, защото мътните го взели, ако се откажеше от тази загадка, преди…

— Хей, опитай това — обади се Купър, като стресна Гордън от унеса му. — Да предположим, че тук имаме променлив във времето приток на енергия, както сам ти каза преди няколко дни — когато започнахме да търсим външни източници на шум. Писецът ни се движи с постоянна скорост по хартията, нали? — Гордън кимна. — Значи тези пикове тук са на разстояние около сантиметър и после имаме два на половин сантиметър. След това един сантиметър интервал, три по половин сантиметър и така нататък.