Плажът „Омаха“
- Автор: Хорн Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Плажът „Омаха“». Краткое содержание книги:
Изчезнал е Мартин Грийн от Комисията по разузнаване към Американския сенат. ФБР твърди, че случаят засяга националната сигурност. Още повече, че председател на тази комисия е сенаторът Уорън Йънг — надеждата на управляващата партия да се задържи в Белия дом. Един шпионин под носа му може да го провали.
Скоро Филип Баркли открива, че почти всеки, когото търси във връзка с Мартин, умира или изчезва. Неговото разследване го отвежда в Ню Йорк, в Аризона и Флорида. И назад във времето към едно съмнително самоубийство, станало преди половин век. Някакъв тайнствен кукловод прави всичко възможно, за да попречи на Баркли и неговата партньорка от ФБР да открият истината… дори това да означава поредно убийство.
Един оригинален трилър с толкова изненадващи обрати и остри завои, с колкото е осеян и пътят към Белия дом.
По правило неопитните бегълци гледат да се въртят около познати места и дейности. Не бе изненадващ изводът на ФБР, че вярата на Мартин е крайъгълен камък в неговия живот и благодарение на невероятните си възможности Бюрото задейства план за връзка с всяка синагога в страната. Синагогите в набелязаните градове бяха посетени от агенти; останалите получиха по факса бюлетин със снимка. Благодарение на вълшебните съвременни технологии, ако Грийн се появеше да търси духовна подкрепа, ФБР имаше добър шанс да узнае това.
Религиозният подход бе най-очевиден, но не и единствен. Обектът обичаше гръцка кухня, симфонична музика и бейзбол; снимката му достигна до всички гръцки ресторанти, концертни зали и бейзболни игрища. Той бягаше за здраве, проявявайки предпочитание към определен модел маратонки, каквито бяха намерени в гардероба му. Всички спортни магазини в набелязаните градове получиха негова снимка и номера на обувките му: четирийсет и втори.
Отне ми около два часа, за да прегледам материала и да пристъпя към първия си доклад. Писането обаче не ми потръгна. Дълго се взирах в монитора, върху който самотно стояха думите „До“ и „От“. Не исках да пиша; исках да действам. По-точно исках да поговоря с човек, който наистина познаваше Мартин Грийн. За беда имах най-строга заповед да стоя настрана от свидетелите. Шансът изникна сам, когато прегледах списъка за разговорите на Бюрото и осъзнах, че са пропуснали евентуален източник на ценна информация. Започнах да разсъждавам логично: щом един човек не фигурира в списъка на свидетелите, значи не е свидетел, нали така? Следователно нямаше да наруша заповедта. Без да си давам време за колебания, аз незабавно позвъних в синагогата на Мартин, обясних кой съм и помолих да ме свържат с равина. Някаква жена тъкмо ми обясняваше, че не е възможно, когато я прекъсна мъжки глас:
— Кой е?
Чух стъпки, после нейният глас почна да преповтаря тихичко каквото й бях казал. Мъжът веднага пое слушалката.
— На телефона равин Адлър. За Мартин ли става дума?
— Да, за него. Аз…
— Добре ли е той?
— Все още не сме го открили. Надявах се, че ще можете да ни помогнете в търсенето.
— Изцяло на ваше разположение! Какво мога да сторя?
— Бих искал да поговорим за Мартин изобщо. Никога не се знае коя подробност ще излезе полезна.
— Да, разбира се. Ще дойдете ли? Или аз да дойда при вас?
— Пристигам след двайсет минути — казах аз.
Заключих документите и хванах такси до центъра, щастлив, че съм напуснал кабинета и върша нещо полезно за следствието. Ако узнаех някаква интересна подробност, сигурно трябваше да я споделя с Блеър, която едва ли щеше да приеме формалното ми обяснение, че не съм нарушил категоричното й нареждане. Но реших да се тревожа за това, когато му дойде времето.
Щом спряхме пред синагогата, по стъпалата дотича едър мъж на средна възраст с черни панталони и бяла риза с къси ръкави. Докато плащах на шофьора, той протегна ръка през прозореца.
— Сам Адлър — представи се човекът, сграбчвайки дланта ми в своята.
— Филип Баркли. Благодаря, че се съгласихте да ме приемете тъй внезапно.
— За Мартин бих сторил всичко — отговори Адлър, отваряйки вратата. — Елате.
Той рязко се завъртя и изтича по стъпалата към входа. Равин Адлър имаше китки и бицепси на зидар, но се движеше като на пружини. Когато влязохме във фоайето, той се наведе да вдигне някаква картичка, паднала от таблото за обяви, после потърси свободно място между съобщенията за семинари, екскурзии, лекции и симпозиуми.
— Както виждам, доста работа вършите — казах аз.
— Синагогата ни е много активна — отговори той и натисна с палец няколко кабарчета. Отстъпи назад да огледа резултата, после ми направи знак да го последвам.
След няколко завоя наляво и надясно се озовахме в кабинета му зад светилището.
— Имаме чай — каза Адлър, докато ме настаняваше на стол пред бюрото. — Сокове и газирана вода също. Кафе няма.
— Не, благодаря.
— Какво искате да знаете за Мартин?
— Всичко, което ми кажете. Просто се мъча да го опозная по-добре и може би да си съставя хипотеза защо е заминал така изведнъж.
Равин Адлър ме погледна с изненада.
— Така ли смятате? Че Мартин просто е заминал?