Пустош

15

Сузана хвърли още дърва в огъня. На юг Старата майка сияеше все така ярко и равномерно, без да мигне. От уроците по астрономия в училище младата жена знаеше, че това е планета, не звезда. „Венера ли беше? — зачуди се тя. — Или пък слънчевата система, към която е този свят, се различава от нашата?“

Отново я обзе чувство на нереалност, усещането, че всичко е сън.

— Продължавай — подкани тя Роланд. — Какво се случи, след като гласът те предупреди за момчето?

— Пъхнах ръка в дупката, образувала се в пясъка — така ме бяха учили да реагирам, ако ми се случи подобно нещо. Извадих една челюст… но не тази. Челюстта, която измъкнах от стената в крайпътната станция, беше много по-голяма. Почти съм сигурен, че е принадлежала на някой Древен.

— Какво стана с нея? — попита Сузана.

— Една вечер я дадох на момчето — отвърна Стрелецът. Огънят хвърляше по лицето му игриви оранжеви отблясъци. — Като един вид защита или талисман. По-късно разбрах, че е изпълнила предназначението си, и я хвърлих.

— А тази челюст на кого принадлежи? — попита Еди.

Роланд я взе, изгледа я продължително, сетне я пусна в скута си.

— По-късно, след като Джейк… след като момчето умря… настигнах човека, когото преследвах.

— Уолтър — обади се Сузана.

— Да. Поговорихме си… поговорихме доста дълго. По едно време се унесох сън и когато се събудих, беше мъртъв. Беше мъртъв поне отпреди сто години, ако не и повече. От него не беше останало нищо освен скелетът му.