Крилете на Масклин

Масклин се промъкна обратно през тревите към лагера на номите — ако така му се казва на миниатюрно сухо местенце под найлонче.

Вече часове бяха изминали, откакто те избягаха от Внука Ричард, както продължаваше да си мисли Гърдър. Слънцето надничаше из дъждовните облаци.

Бяха прекосили магистралата — издебнаха момент, когато по нея нямаше коли — и се бяха лутали дълго из влажния треволяк. Подскачаха при всяко изцвърчаване или тайнствено квакане. Най-накрая бяха намерили найлоновото пликче. После заспаха. Известно време Масклин стоя буден да ги пази, само дето не беше сигурен от какво.

Цялата тази работа си имаше и положителна страна. Нещото бе слушало какво казват радиото и телевизията и бе открило мястото, от което право нагоре излитаха космическите совалки. Беше само на осемнайсет мили оттук. А те определено бяха доста напреднали. Бяха изминали… да речем, половин миля. Тук поне беше топло, а пък сандвичът с бекон, маруля и домат още им държеше.

Да, ама им оставаха още почти осемнайсет мили.

— Та кога каза, че ще го изстрелят? — попита Масклин.

— След четири часа.

— Това ще рече, че трябва да пътуваме със скорост, по-голяма от четири мили в час… — мрачно закима Ангало.

Масклин също кимна. Ако един ном се напрегне, ама здравата, сигурно би могъл да покрие миля и половина за един час. По равен терен.

Той не беше мислил много-много по въпроса как ще изпратят Нещото в космоса. Ако изобщо се беше замислил, би му хрумнало, че биха могли да намерят совалката и да скътат Нещото някъде из нея. По възможност биха излетели и те — макар че за последното не беше много сигурен. Нещото беше споменало че в Космоса е студено и няма въздух.

— Можеше да помолиш Внука Ричард да ни помогне! — настоя Гърдър. — Защо избяга?

— Знам ли — отвърна Масклин. — Предполагам, че ми е хрумнало, че можем и самички да си помогнем.

— Но вие използвахте камиона. Номите живееха в Магазина. Използвахте и Конкорда. Ядете човешка храна.