Гнездо на усойници (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гнездо на усойници (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
През пролетта на 1523 година Роджър Шалот заминава за Лондон с господаря си Бенджамин Даунби — млад учен, призоваван от краля винаги, когато трябва да се разплете особено мистериозен случай.
Франческо Албрици, официален пратеник на Флоренция в английския кралски двор, е бил застрелян в главата посред бял ден на лондонска улица, а убиецът сякаш се е изпарил.
Кардинал Улси, вуйчо на Даунби и дясна ръка на крал Хенри VIII, възлага на племенника си да открие престъпника. На път към Лондон Даунби и Шалот трябва да вземат със себе си и сър Едуард Трокъл, някогашен придворен лекар.
Но когато двамата пристигат в самотната къща на стария лекар, откриват трупа му във вана, пълна с кръв. Роджър Шалот е изпълнен с лоши предчувствия, но никой не може да се противопостави на кралската воля — Бенджамин и Роджър заминават за Флоренция, за да открият кой е убиецът на Франческо, да предадат тайно съобщение на кардинал Джулио Медичи и да отведат един флорентински художник със себе си в Англия.
Задачата изглежда изпълнима — но действителността се оказва убийствено различна…
— Е, и?
— Може би убиецът не е бил на уличката. Може да се е криел някъде другаде.
— Невъзможно — отвърна Бенджамин. — Стоях там, където е паднало тялото на лорд Франческо, обърнато точно към уличката. От двете страни има магазини и къщи. Нито един убиец не би могъл да се скрие в тях, без да го забележат. Нещо повече, ако може да се вярва на Агрипа, изстрелът се е чул откъм уличката — Бенджамин се изправи. — Това е загадка, ребус, енигма. Но хайде, Роджър, „скъпият ми чичо“ ни очаква.
Не мога да опиша какво точно стана после — подробностите ми се губят. Бенджамин стисна ръката ми, за да ме изправи на крака. Надигнах се наполовина, но ботушите ми се подхлъзнаха в калта, паднах назад и повлякох господаря си надолу. И добре, че стана така. Спасих живота му. Чух гръм и свистенето на куршума, който прелетя във въздуха там, където бе стояла главата на Бенджамин.
— Какво става? — извика господарят ми.
Дръпнах го надолу.
— Господарю! — изсъсках. — Някой се опитва да ни убие.
(Бог да го прости, Бенджамин Даунби можеше да бъде много наивен!)
Лежахме проснати на тревата. Стомахът ми се свиваше, та поблагодарих на Бога, че панталоните ми са кафяви.
— Роджър, плачеш ли? — прошепна господарят ми.
— Не, това е само пот.
Притиснах лицето си в студената трева и си спомних колко дълго време беше нужно, за да заредиш аркебуз. Това пробуди героизма ми. Скочих на крака, извадих камата си и без да обръщам внимание на възраженията на господаря ми, хукнах с крясъци през оградената ливада, като някой от рицарите на Артур. Няколко овце, които пасяха там, вдигнаха глави, погледнаха ме със стъклени очи и продължиха да преживят. Най-накрая стигнах до оградата. Убиецът трябваше да е стоял там, когато е стрелял, но не открих нищо — нито следи от стъпки, нито барут, нито дори мирис на барут в пролетния въздух. Може би миризма на изгоряло, но нищо друго.
— Хайде, господарю! — извиках, застанал с разкрачени крака като Хектор. — Прогоних негодника.
Бенджамин прекоси ливадата с дългите си крачки. И той беше извадил камата си. Страхът ми се върна, когато видях колко бледо беше лицето му.
— Господарю — уверих него и себе си, — негодникът е избягал.
— Може просто да е сменил позицията си — нервно каза Бенджамин.
Моментално се хвърлих на земята. Бенджамин отиде до портата и се взря в редиците дървета от двете страни на пътя, който водеше до конюшните и главните дворцови сгради.
— Мисля, че сме в безопасност, Роджър.
Изправих се. Когато разбрах колко съм бил глупав, ръцете ми така се разтрепериха, че не можех да прибера камата в канията си. Все пак убиецът можеше да е имал два аркебуза, напълнени и заредени. Ами ако убийците бяха двама? Краката ми бяха омекнали като желе, затова отново клекнах, отскубнах един чим и го допрях до горещите си страни.
— Роджър, добре ли си?
Изправих се.
— Господарю, кой може да е негодникът?
— Някой, който се опитва да ни уплаши или да ни убие.
Бенджамин се усмихна и ми стисна ръката.
— Колко си смел, Роджър! Не казвай на никого за случилото се.
Той ме хвана за лакътя и ме поведе бързо към двореца.
Щом страхът обхванеше стария Роджър, нямаше мърдане. Стреляли са по мен, промушвали са ме, кълцали са ме, давали са ми отрова, качвали са ме на бесилката, коленичил съм на ешафода, а четири пъти едва не се удавих. Но всеки път се отървавах. Агрипа казва, че или имам късмета на самия дявол, или се ползвам с особено Божие благоволение. Казвам ви го, за да разберете, че не съм страхливец. Просто имам дълбоко вроден инстинкт за самосъхранение, по-силен от този на останалите хора.
Когато се върнахме в стаята си, все още треперех. Бенджамин беше забравил за инцидента. Започна да се чуди кога чичо му ще прати да ни извикат. Аз бях по-уплашен или по-хитър. Когато изляза от стаята, винаги хвърлям на леглото нещо — кърпа или някаква дреха. Този път онова, което бях оставил, беше преместено. Стиснах ръката на Бенджамин.
— Чакай, господарю!
Отидох до леглото си и отметнах одеялата. Едва не припаднах, когато видях голямото, грозно острие на кама, което някой беше забил изпод дюшека точно там, дето щях да се хвърля, ако бях полупиян или твърде уморен.
Глава четвърта
Честно мога да заявя, че повечето шамбелани са арогантни глупаци. Но за мен нямаше по-приятна гледка от този, който почука на вратата ни с кана вино и две чаши — изпратени от кардинал Улси за скъпия му племенник. Грабнах каната, налях си чашата до ръба и я изпих на една глътка. Погледнах господаря си.
— Копелета! — прошепнах. — Още не сме тръгнали за Флоренция, а някакъв мръсник, облечен в коприна, вече се опитва да ни убие! Стрелят по нас! Забиват ножове в леглата ни!