Пробуждането на Румоко [bg]

Тя ме погледна въпросително.

— Имам предвид един старинен обичай, който се нарича „годеж“. Ще опитаме ли?

— Не ти ли харесвам? Сравних нашите индекси на съвместимост — би трябвало да си подхождаме. Разбира се, аз съдя за това по досието ти, но ми се струва, че в този случай то не лъже. Ти ми подхождаш.

Сега аз я погледнах въпросително.

— Много мислех за теб. Бих могла да се свържа с горделивец и егоист, който познава добре техниката.

Знаех добре, че ресторанта се подслушва, а и Керъл добре го знаеше. Следователно не беше случайно, че провеждаше този разговор именно тук.

— Извинявай — казах аз. — Прекалено е внезапно. Нека си помисля още малко.

— Защо да не прекараме някъде заедно почивката си?

— Къде?

— Е, може и на Шпицберген.

Нправих кратка пауза и казах:

— Става.

— Трябва ми само час и половина да си събера багажа.

— Охо! Мислех, че имаш предвид съботата. Не, до края на седмицата съм зает. Ще трябва още веднъж да проверя апаратурата, а и вахтеното разписание…

— Но ти си свърши вече работата.

Започнах десерта — кафе и ябълкова торта с кедрови орехи. Без да поставям чашката на масата бавно поклатих глава.

— Мога да уредя, да те освободят два или три дни от вахта — отбеляза тя. — Никого няма да затрудни особено.

— Извинявай, но не обичам да оставям нещата несвършени. Нека почакаме края на седмицата.

Тя поразмишлява мълчаливо.

— Е, добре.

Кимнах и продължих с тортата. „Е, добре“ вместо „да“, „добре“ или „договорихме се“ би могло да бъде кодовата дума. Но ми беше все едно. Тръгнахме си. Керъл вървеше малко пред мен. Отворих услужливо пред нея вратата и от другата страна насреща ми тръгна човек.

Керъл се спря и обърна.

— Не трябва нищо да казваш — помолих я аз. — Забавих се и ме хванаха. Не си хаби времето да изброяваш правата ми. Зная ги не по-зле от теб. — В ръцете на мъжа проблясна стомана, аз си вдигнах сам ръцете и добавих. — Честита Нова Година!

Но Керъл все пак процитира Наказателния кодекс, като избягваше погледа ми.

Дявол да я вземе нерешителността ми! Предложението й беше прекалено примамливо, че да прилича на истина. Интересно, помислих си разсеяно, дали би легнала с мен, ако това се изискваше от обстоятелствата? Тя беше права, че работата ми на „Аквина“ е завършена. Аз се канех да си плюя на петите и да се погрижа през близките двадесет и четири часа за края на Алберт Швайцер.

— Ще ти се наложи все пак днес да летиш до Шпицберген — изрече тя. — Там обстановката за разпит е по-подходяща.

Как всъщност да отклоня подобна любезна покана?

Тя сякаш прочете мислите ми и заяви:

— Като съдя по досегашното, ти не си безопасен, затова ще те придружават опитни хора.

— Ти ще ми правиш ли компания?

— Боя се, че не.

— Щом е не, да е не. Тогава ни остава само да се сбогуваме. Досадно ми е, че не ни се удаде да се опознаем по-близко.

— Не отдавай чак толкова значение на думите ми — усмихна се тя. — Просто трябваше да те извадя от релсите.

— Няма. Но аз и така си оставам една неразгадана тайна за теб.