Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
Карса беше малко разочарован от това, но се утешаваше с мисълта, че разказът за подвизите им ще се разчуе и пътят им на връщане през територията на ратидите ще е много по-опасна и по-интересна задача.
Делъм прецени, че ловът е на не повече от една трета ден пред тях. Бяха забавили скоростта си, пращаха ездачи от двете страни да търсят следа — каквато не съществуваше. Карса обаче не можеше да си позволи злорадство от това. В края на краищата от селото на ратидите имаше други две групи. Те вероятно се движеха пеш и бяха по-предпазливи, оставяха малко следи и се движеха крадешком. Във всеки момент можеха да пресекат дирята на уридите.
Глутницата тичаше откъм вятъра — кучетата подскачаха с лекота покрай конете. Байрот само беше поклатил глава, като чу разказа на Делъм за подвига на Карса. Но — любопитно — не каза нищо за амбициите му.
Стигнаха дъното на долината — място, затрупано с камънак между брези, черен смърч, трепетлика и елша. През мъха и гниещите пънове бавно течеше вода и образуваше езерца и вирове с неизвестна дълбочина между канарите и нападалите дървета. Тримата спътници забавиха ход, докато си пробираха предпазливо пътя навътре в леса.
Излязоха на първата покрита с кал дървена пътека, която ратидите бяха построили преди много време и все още я поддържаха, макар и немарливо — острата трева, израсла между стволовете, го показваше. Посоката й устройваше уридските воини, тъй че те слязоха от конете и ги поведоха по издигнатия над мочурището път.
Пътеката скърцаше и се огъваше под тежестта на тримата мъже, конете и псетата.
— По-добре ще е да се разпръснем и да продължим пеш — каза Байрот.
Карса се наведе и огледа грубо одяланите трупи.
— Дървото е здраво.
— Но коловете са в тинята, главатарю.
— Не е тиня. В кожа са увити, Байрот Гилд.
— Карса Орлонг е прав — каза Делъм и се метна на коня си. — Пътят може да се клати, но кръстосаните греди отдолу няма да му позволят да се огъне. Яздим в средата, един по един.
— Нямаше смисъл изобщо да тръгваме на поход, ако ще пълзим като охлюви — каза Карса.
— Рискът е, че могат да ни видят много по-лесно, главатарю — възрази Байрот.
— Но пък ще се движим много по-бързо.
— Както кажеш, Карса Орлонг. — Байрот се намръщи.
Продължиха в бавен тръс по средата на пътеката. Делъм водеше. Глутницата ги следваше. От двете им страни се редяха изсъхнали брези с почернели клони, отрупани с гъсеници. Ниският храсталак — трепетлика, елша и бряст — бе на височината на гърдите им: тръпнещ килим от прашни зелени листа. В далечината се мяркаха и по-високи черни смърчове, повечето изсъхнали.
— Старата река се връща — подхвърли Делъм. — Гората потъва.
— Тази долина стига до други — изсумтя Карса. — И всички водят на север, чак до Буридския процеп. Палк е бил там със стареите на Теблор преди шейсет години. Ледената река, запълваща Процепа, умряла изведнъж и почнала да се топи.
— Така и не научихме какво са открили там стареите на всички племена — обади се Байрот зад Карса. — Нито дали са намерили онова, което са търсили.
— Не знаех да са търсили нещо — изхъмка Делъм. — За смъртта на ледената река се чу в сто долини, дори и в нашата. Дали не са отишли до Процепа само за да разберат какво е станало?
Карса сви рамене.
— Палк ми е разправял за безчет зверове, останали замръзнали в леда безчет столетия. Виждали се между натрошените блокове. Козина и гниеща плът. Небето било черно от врани и планински лешояди. И слонова кост имало, но била толкова натрошена, че не ставала за нищо. Черно сърце имала реката, така поне показвала смъртта й, но каквото и да се криело в това сърце, или било изчезнало, или било унищожено. Имало и следи от древна битка. Кости на деца. Каменни оръжия, всичките потрошени.
— Това не съм го… — почна Байрот и изведнъж млъкна.
Пътеката, която досега беше отеквала само от стъпките им, изведнъж затътна с по-дълбок, отсечен ритъм.
Псетата от глутницата се озъбиха в безмълвно предупреждение. Карса се извърна рязко и видя на двеста крачки назад десетина ратидски воини-пешаци. Бяха вдигнали оръжията си в мълчалива закана.
Но тропотът на копита… Той отново погледна напред и видя шестима ездачи да се показват иззад завоя. Във въздуха проехтяха бойни викове.
— Дай път! — изрева Байрот и препусна покрай Карса, подмина и Делъм. Мечешкият череп литна във въздуха, каишките се изпънаха и Байрот го завъртя с две ръце. Черепът глухо забръмча и конят се понесе напред.