Храмът на Хор
- Автор: Догерти Пол
- Серия: the egyptian mysteries #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Молев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Храмът на Хор». Краткое содержание книги:
Британецът Пол Дохърти, професионален историк и ерудит в областта на египтологията, чрез екзотичните си сюжети увлекателно пресъздава една от най-непознатите вълнуващи епохи от историята на древен Египет.
На власт са фараоните на Новото царство (XVI–XI в. пр.Хр.), а дъщерята на великия Тутмос I — Хатусу се бори за надмощие. В „Храмът на Хор“, втората част на поредицата „Египетски загадки“, кълбото на политическата конспирация отново трябва да бъде разплетено от египетския Шерлок Холмс — съдията Амеротке. В Тива, столицата на могъщото египетско царство, един след друг гинат учени, звездобройци, жреци, архивари и техните слуги. Кървавите екзекуции заплашват да пометат крехката хегемония на владетелката Хатусу. Някой всячески се мъчи да дискредитира еманципираната фараонка. А тронът й и без това се клати заради несъгласието на догматичната аристокрация Египет да бъде управляван от жена. Хатусу всъщност е антична феминистка — тя протяга ръце към короната не от себична алчност, а за да защити достойнството си на фараонска дъщеря и да докаже космогоничната си предопределеност да седне на трона. „Храмът на Хор“ със сигурност ще задоволи претенциите на ценителите на изисканото криминале в стил Конан Дойл и Агата Кристи, но без съмнение ще допадне и на феновете на екшъна и зрелищните сюжети.
В книгата има и психология, и мистерия, и каскади, и екзотика, и възмездие. „Египетски загадки“ безспорно има и поучителен ефект: Пол Дохърти доказва, че политическата конспирация е старинно занятие и днешните интриги във върховете на властта по света и у нас си имат своя исторически праобраз.
— Така смята царският обвинител. Той предполага, че близнаците на Пешеду не са се изгубили в лабиринта, ами Рамос ги е убил и е заровил телата им в пустинята…
— И е взел конете им? Един убиец никога не би постъпил така — прекъсна го Хатусу. — При това не отрича, че е отишъл в Червените земи. Малко вероятно е истинският убиец да си го признае.
Амеротке поклати глава:
— Но според събраните доказателства, след като е взел конете, Рамос е тръгнал към Тива, където е трябвало да се върне по здрач, за да не го види никой. Само че колесницата му се е повредила и се е наложило да спре. Един от конете е избягал и е връхлетял право на конен патрул. Войниците са го уловили, проследили са следите му и са намерили Рамос, който тъкмо бил поправил колесницата и се готвел да тръгва. Според показанията на момчетата от конния патрул, щом ги видял, Рамос се опитал да избяга и препуснал така, сякаш всички демони на Дуат го следвали по петите. Все пак войниците успели да го настигнат и видели, че взетите от Рамос коне са дамгосани със знака на Пешеду.
— Колко души знаят тези подробности? — рязко попита царицата.
— Сигурно вече цяла Тива, господарке. Ще излезе, че синът на Омендап се е опитал да излъже.
— Така, така… — Сененмут се подпря с лакти на коленете и допря длани. — Разполагаме с разказа на Рамос и с обвиненията на Валу. Още отсега виждам накъде ще поведе съда този ловък многознайко. Ще се опита да изкара Рамос убиец…
— Но нали според следотърсачите дирите на близнаците водят към лабиринта? — подхвърли Хатусу.
Амеротке зяпаше през прозореца. Норфрет сигурно вече го чакаше да се прибере, а и къде ли беше изчезнал Шуфой? Пренхое беше подметнал, че според прислугата Шуфой бил видян да си приказва с куртизанката Майарх. Амеротке загриза нервно устни. Чудеше се дали Майарх беше предложила на джуджето същото както на него.
— Амеротке — наведе се напред Хатусу и впи боядисаните си нокти в коляното му, — със затаен дъх чакаме да ни отговорите…
— Следите към лабиринта не доказват нищо — измърмори съдията. — Ако това наистина са следите на изчезналите офицери, те означават само, че мъжете са стояли на входа.
— Но как би могъл Рамос да убие двама добре въоръжени войници? — попита Сененмут.
— Защо не? — Амеротке избърса устата си с опакото на ръката. — Да предположим, че е пристигнал там с колесницата си. Двамата му приятели са били уморени, дори може би леко пийнали, тъй като са носели със себе си мях вино. Когато младежът пристига, те са на входа на лабиринта. Излизат да го посрещнат, засипват го с подигравки и закачки. Рамос е умел стрелец. Той вади две стрели от колчана си и след миг двамата му приятели са мъртви. След това той взема телата и ги заравя. По същия начин се освобождава и от оръжията им. Спомнете си, че освен меха от вино и счупената чаша не е било намерено нищо друго…
— Значи — обобщи Хатусу — единственият начин синът на Омендап да избегне присъдата е да се намерят близнаците на Пешеду — живи или мъртви! Най-добре да са живи. Ако са мъртви, Рамос остава под подозрение, докато не бъде оневинен за убийството.
— Затова ли съм тук? — попита рязко Амеротке. — За да ме дари божественият фараон с безкрайната си мъдрост?
Хатусу рязко издиша и извика:
— Аз не влияя на съдиите!
„Да, бе“, помисли си Амеротке. Той опипа пръстена, знак за ранга му. Ако Хатусу се опиташе да му наложи какво решение да вземе по случая, той бе готов да се оттегли от поста си. И това щеше да бъде краят на кариерата му. И на благосъстоянието му. Но, от друга страна, не искаше да стане за посмешище като марионетка на Хатусу и продажен магистрат.
— Мир, Амеротке — прошепна Сененмут и го стисна за ръката. — Задай си един въпрос: убиец ли е Рамос?
— Виждал съм стотици негодници с усмихнати лица. Казват, че тихите води са най-дълбоки. Разбирам тревогата ви: ако Рамос се окаже виновен, ще изгубите приятелството и подкрепата на командващия войската Омендап. А ако бъде оправдан, ще се лишите от богатството и помощта на Пешеду…
— Не е ли възможно да се постигне някакъв компромис? — попита Сененмут.
— Нека почакаме да се съберат всички доказателства и тогава ще видя какво мога да направя!
— Ще отидеш ли там? — попита Хатусу. — До Залата на подземния свят, за да претърсиш сам мястото?
— Разбира се, господарке. Само боговете знаят какво се крие в лабиринта.
— Не бързай толкова — измърмори Хатусу и дърпайки робата си, откри изящната си гръд, напръскана със златна боя. Амеротке деликатно отклони погледа си и царицата се разсмя изкусително. — Норфрет все още владее ума ти! — после закри гърдите си и рече сериозно: — Не те повиках заради сина на Омендап. Имам друга задача за теб, Амеротке. Чу ли новината за върховните жреци?