Какво сънуват псиборгите?
- Автор: Барбе Пиер
- Серия: setni, enqueteur temporel #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лиляна Кр Иванова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Какво сънуват псиборгите?». Краткое содержание книги:
Воден от своите високохуманни и антимилитаристични идеи, авторът недвусмислено ни разкрива картината на гибелното въздействие над човечеството на една бактериологична война.
— Аз съм Окасен дьо Серн — чужденец в тази страна — заявих аз. — Лъжеш се, като си мислиш, че Оберон ни е помогнал. Единствено с моите чудодейства успяхме да преодолеем препятствията по пътя си.
— Вълшебник! Добре тогава! Това много ми се нрави, защото и аз също имам някакъв талант в тази област. Съвсем добросъвестно трябва да те предупредя, че моята вълшебна ризница не пропуска нито един удар, макар и нанесен със сила, десет пъти по-голяма от твоята.
„Все този дразнещ анахронизъм, помислих си аз. Жителите на тази планета, изглежда, доста са изостанали и притежават, вероятно без да подозират, изключително усъвършенствувани машини. Разбира се, те съвсем доверчиво обясняват всичко с магията! Сега обаче това същество е с енергиен екран. Но няма значение, имам достатъчно прибори в чантата си, за да го сразя.“
След това продължих гласно:
— Това съвсем не ме плаши! Твърде съм изкусен в тази област и твоята ризница изобщо няма да ти послужи. И така, ще се сражавам сам срещу теб. Но кажи ми първо името си.
— Казвам се Яростния — рече великанът, грабвайки един кръгъл щит, — и никога не ще можеш да се похвалиш, че си ме победил; помоли се на твоя бог, ако имаш такъв! Дързостта и лудостта ти те доведоха дотук, но не ще излезеш жив!
След тези думи той зае отбранителна поза и започна да върти в ръка тежкия си меч, за да ме сплаши. Пребледняла като платно, Николет ни наблюдаваше с ръце, събрани за молитва, за да ме запази.
А Юон с ръце на хълбоците очакваше в качеството си на познавач първото кръстосване на оръжията.
Съвсем не държах да атакувам с меча си този демон, чиято сила далече надминаваше моята, затова извадих лазерния си пистолет и стрелях.
Мощният заряд се стовари върху ризницата му, без да засегне Яростния, сетне се прицелих в лицето му, но също безуспешно.
Тогава великанът избухна в глух смях и изръмжа присмехулно:
— О, ти, сине на вещица, твоите магии май не струват пред моите! Бих желал да узная как изпущаш тази вълшебна светлина. Жалко, че тайната ти ще потъне в мрака на твоя гроб.
Щом изрече тези думи, той се нахвърли върху мен, удряйки, както свари. Силата му беше такава, че сигурно би разсякъл пантоф надве! Възползвах се от по-голямата си ловкост, за да отстъпя, като се стремях по-скоро да го избегна, отколкото да го поразя. Междувременно включих енергийния си екран. Тогава спрях да се отклонявам и застанах срещу него. Държейки с две ръце големия си меч, Яростния се приготви да разсече шлема ми. Удряйки с всички сили, той изрева, но за голямо негово нещастие аз излязох невредим от тази атака.
— Малко ме е грижа, че си толкова едър и силен! — присмях му се аз. — Гледай! И най-съвършеното острие не може да проникне в магическия кръг, който отвсякъде ме обгръща. Все още ли вярваш, че победата ти ще бъде толкова лесна?
Великанът изглеждаше леко объркан. Николет се обнадежди. Сега тя ме гледаше с усмивка.
Въпреки това бях в безизходица. Противникът ми не можеше да ме докосне, но и за мен също бе невъзможно да го достигна със сабята си.
Известно време се въртяхме, оглеждайки се един друг. Яростния се опита безуспешно да пробие защитата ми с върха на огромния си меч.
Размишлявайки, и аз от своя страна търсех някаква хитрост, за да го сразя. Това продължи няколко минути, докато ми хрумна една идея. Ризницата му не пропускаше материални предмети, но въпреки това не би трябвало да е непроницаема за вълните и в частност за гравитационните вълни.
Спокойно бръкнах в чантата си и насочих към Яростния поток от десет „G“.
Движенията му моментално станаха изключително бавни, сякаш беше залян със смола. Оръжието му натежа толкова, че скоро той го изпусна върху плочите. Тогава аз увеличих мощността на излъчването до петдесет „G“.
Отведнъж великанът падна на колене задъхан, сякаш премазан от тежестта на собствената си ризница.
— Предател! — изръмжа той. — Ти спечели! Без магията си никога не би могъл да ме победиш. Остави ме жив и ще ти дам всичко, което пожелаеш.
При тези думи той се свлече на земята, като разтърси пода под себе си. Приличаше на охлюв, пълзящ по пода.
Сега, след като не представляваше повече никаква опасност, не можех да го упрекна в нищо и великодушно заявих:
— Е, добре! Съгласен съм! Първо ти ще освободиш красивата Николет, като й върнеш онова, което си й отнел…
— Кълна се повече никога да не й преча!
— Думата ти сигурно не струва много, но страхът от едно заслужено наказание ще ти попречи да продължиш да грабиш. А сега ми кажи как бих могъл да отида в Монмюр — града на Облаците?