Всичко наопаки

Така доникъде няма да стигна. Макар че с ръка на сърцето трябва да си призная, че съм по-спокоен, когато Дана е постоянно вкъщи. Сега животът е един… С една дума, опасен за младежите — току-виж се събрала с лоша компания, после в чудо ще се видим. Но Володка, дяволите да го вземат, не спира да повтаря, че лишаваме детето от възможността за нормална социална адаптация… с една дума, такива страхотии ми втълпи, нали е, видите ли, социален психолог, ловко жонглира с думите, а майка ми, тая стара глупачка, просто се размеква и на всичко му вярва. Не, Володка наистина говори верни неща, ако трябва да съм обективен, и целият ужас е там, че нищо не мога да му възразя, нямам аргументи — до такава степен е прав. А аз не съм прав и не ми е притрябвала неговата истина, но как, как да заявя на глас, че не съм съгласен? Излиза, че не желая щастието на дъщеря си. С една дума, нямам оръжие срещу Володка, а майка ми вечно му приглася. Макар да е глупава, аз я обичам и не искам да я разстройвам, затова съм снизходителен към прищевките й. Нищо такова нямаше да се случи, ако живеехме отделно, ако всеки си седеше в своята ясла и дъвчеше своето сено. Обаче не, нали „семейството трябва да е заедно, рамо до рамо, трябва да бъдем близки, да си помагаме“. Мигар някой спори за това? Разбира се, че е необходимо. Но човек трябва да живее и за себе си. Със собственото си семейство, а не сред някаква огромна тайфа. Но да не искаш да живееш с близките си роднини е срамно и е невъзможно да намериш прилични аргументи защо не искаш да живееш заедно с родната си сестра и старата си майка. Колко хубаво беше, когато живеехме отделно! Аз с Ларка и децата — в дома си, майка ми — в хубав апартамент, тя след смъртта на тате дори завъртя някаква любовна историйка с някакъв дядо от входа. Валя живееше с мъжа си и дъщеря си. Володка — със своята мършава Муза. И всички се чувствахме прекрасно! Канех се да построя къща извън града, вече бях харесал парцел и бях започнал преговори за купуването му, но точно тогава Володка се набърка с инициативата си майка ни да живее с нас. Остарявала вече, трудно й било сама и разни такива. И после, толкова обичала внуците си, искала да ги вижда по-често, а колкото повече остарявала, толкова по-трудно й ставало да пътува до нас през целия град. Какво да възрази човек? Нищо. Пък и нямах нищо против, с удоволствие бях готов да я взема в извънградската къща, точно така казах и на Володка — почакай една година, като я построя, ще взема мама. Леле, как избухна! „Как така — вика — ще строиш?! Къде си решил да прибереш мама? Извън града? На края на света? Какво ще прави тя там? Ще ти пази къщата ли? Тя си има приятелки в Москва, оня дядо от входа, има две гробища, на които ходи, на едното е погребан тате, на другото — Ванечка, най-редовно ги посещава. Обича да ходи на театър, на концерти и как си го представяш това: възрастна жена цял ден сама извън града — нито съседи, нито приятели, никой. Ами ако тръгнеш на курорт? Как ще я оставиш сама на онова затънтено място?“ И аз не намерих какво да му отговоря. А той се разбърза да навива мама, че не бива да се мести с мен извън града, че там направо ще предаде богу дух. И мама взе да му приглася: „Как тъй, сине, да умра ли искаш, целия си живот съм прекарала в Москва, а ти се каниш да ме откъснеш от живота, с който съм свикнала, и да ме затвориш вкъщи“. С една дума, принудих се да купя цял етаж, да направя ремонт и да остана в града. Ларка направо беше бясна цяла година — толкова й се искаше като истинска съпруга на крупен бизнесмен да има собствена къща извън града. И досега не може да ми прости, че заради мама останахме в Москва.