Сапфиреносиньо

Сърцето ми веднага започна да бие по-силно. Лорд Лукас Монтроуз беше моят дядо! Бе починал, когато бях на десет. С притеснение се взрях в извитата линия на „л“-то. За съжаление нямаше никакво съмнение — разкривеният почерк приличаше досущ на моя собствен. Но как бе възможно?

Погледнах младия мъж.

— Откъде имате това? И кой сте вие?

— Ти ли си го написала?

— Възможно е — отвърнах и мислите ми трескаво започнаха да се въртят в кръг. Ако съм го написала, защо тогава не можех да си спомня? — Откъде имате бележката?

— Имам я от пет години. Някой я бе сложил в джоба на палтото ми заедно с едно писмо в деня, в който се състоя церемонията по обявяването ми в адепт втори ранг. В писмото бе написано: „Който съхранява тайни, трябва да знае и тайната зад тайната. Докажи, че можеш не само да пазиш мълчание, а и да мислиш.“ Нямаше подпис, а и почеркът беше различен от този на бележката, някак си… ъъъ… по-елегантен, малко старомоден.

Загризах долната си устна.

— Нищо не разбирам.

— Аз също. През всичките години си мислех, че е нещо като изпитание — рече младият мъж. — Поредният тест, така да се каже. На никого не съм разказвал за това, непрестанно очаквах някой да повдигне въпроса или да получа по-нататъшни указания. Но никога нищо не се случи. А днес се промъкнах тук долу и зачаках. Всъщност вече изобщо не очаквах, че нещо ще се случи. Но тогава ти се материализира пред мен от нищото. Точно в дванайсет часа. Защо си ми написала онази бележка? И защо се срещаме на това уединено място? И от коя година идваш?

— От 2011-а. Съжалявам, но на другите въпроси и аз нямам отговор. — Покашлях се. — Вие кой сте?

— О, извинявай. Името ми е Лукас Монтроуз. Без лорд. Аз съм адепт втори ранг.

Изведнъж устата ми съвсем пресъхна.

— Лукас Монтроуз, „Бърдън Плейс“ № 81?

— Да, там живеят родителите ми — кимна младият мъж.

— Тогава… — Зяпнах го и поех дълбоко въздух. — Тогава вие сте моят дядо.

— О, не отново — каза той и въздъхна много дълбоко. Отблъсна се от стената, изтупа праха от един от столовете, струпани един върху друг в едната част на стаята и застана пред мен. — Не е ли по-добре да седнем? Усещам краката си така, сякаш са от гума.

— Аз също — признах и се отпуснах върху тапицерията.

Лукас взе още един стол и седна срещу мен.

— Значи си моя внучка? — Той се усмихна слабо. — Знаеш ли, чувствам се много странно. Та аз още не съм женен. Дори не съм сгоден.

— На колко си години? О, извинявай, би трябвало да знам. Роден си през 1924 година, така че през 1948 година си на двайсет и четири.

— Да. След три месеца ще направя двайсет и четири. А ти на колко си?

— Шестнайсет.

— Също като Люси.

Люси. Нямаше как да не си спомня какво извика тя след мен, докато бягахме от дома на лейди Тилни. Още не можех да повярвам, че стоя срещу дядо ми. Потърсих прилика с мъжа, в чийто скут бях седяла и слушала интересни приказки. Той ме бе защитавал от Шарлот, която твърдеше, че се правя на интересна с призрачните ми истории. Но гладкото лице на мъжа срещу мен сякаш нямаше никаква прилика с прорязаното от бръчки лице на стареца, когото познавах. Но затова пък открих, че приличаше на майка ми — сините очи, енергичната брадичка, начинът, по който се усмихваше. За миг затворих очи — всичко това беше просто… прекалено.