Тъмен пламък

— Виж какво, това е направо смешно! — казвам. — Просто ми кажи къде живееш и ще се погрижа да стигнеш благополучно дотам.

— Благополучно? — разсмива се той.

Не е весел този смях, идващ някъде дълбоко от гърдите му, но иронията в гласа му ясно се долавя. Наранените му ръце са отпуснати в скута и не помръдват.

— Смешно е да употребяваш тази дума. Честно казано, когато съм край теб, изпитвам всичко друго, но не и благополучие. И със сигурност не се чувствам в безопасност.

Въздъхвам и се заглеждам в небето, по което не се вижда нито една звезда. Натискам съвсем леко газта и отпускам съединителя — много, бавно, защото не искам да го стряскам още повече, ако потегля прекалено рязко. В момента е достатъчно притеснен.

— Виж — казвам, — съжалявам. Наистина страшно много съжалявам.

После се вглеждам в него толкова сериозно и продължително, че в крайна сметка той нервно кимва към улицата.

— Ъ-ъ, а движението? — Поклаща глава изтощено. — Или контролираш и него?

Отклонявам поглед и се опитвам да измисля какво да му отговоря.

— Малко по-нагоре е. Вляво. Онази със зелената порта. Достатъчно е да ме оставиш на алеята отпред, натам ще се оправя й сам.

Изпълнявам, каквото ми е казано, и спирам пред гараж, чиято врата е в същия нюанс на зеленото като портата. Когато обаче изключвам двигателя, той се обръща към мен:

— А, не! — Поглежда ме твърдо. — Няма защо да го правиш. Категорично няма да влезеш с мен!

Свивам рамене и протягам ръка покрай тялото му. Искам да отключа вратата по традиционния начин, а не чрез телекинеза. Той потръпва, когато дланта ми минава прекалено близо до неговата.

— Виж… — казвам, отпусната отново на седалката. — Знам, че си уморен, и разбирам, че искаш да се махнеш възможно най-далеч от мен и при това по възможно най-бързия начин. Не те обвинявам изобщо. Наистина — ако бях на твое място, и аз щях да се чувствам така. Въпреки това… ако приемеш да ми отделиш няколко минути от времето си, наистина бих оценила възможността да ти обясня.

Той измърморва нещо под носа си и за миг се заглежда през прозореца. После се обръща. Цялото му внимание сега е насочено към мен.

Знам, че трябва да действам бързо. Той е готов да ми отпусне съвсем малко време, друг шанс няма да имам. Така че казвам:

— Слушай, това е… Тоест, знам, че звучи откачено, а и наистина не мога да навлизам в подробности. Просто трябва да ми повярваш: имах наистина добра причина да смятам, че си един от тях.

Той стисва очи за миг, а веждите му се сгърчват от болка. После ме поглежда и заявява:

— Един от злите. Да-а. Разбрах гледната ти точка. Ти я показа пределно ясно, Евър — нали си спомняш? — И подчертано премества погледа си от мен към превързаните си ръце.