Наричайте ме Скарлет

Уморен! Едно време жените използваха тази дума, за да избегнат брачните задължения, сега го чува единствено от устата на мъжете.

— Имате ли си приятелка? — попита тя.

— Ей, доста си нагла!

— О, питам само така…

По-добре да понесе удара сега, отколкото да страда три безкрайни месеца напразно.

Той я погали по косата машинално, сякаш обмисляше какво да отговори.

— Всъщност нямам истинска приятелка, след като искаш всичко да знаеш.

Уф! Благодаря ти, света Схоластика, там, горе на небето.

— Престани да си фантазираш, Жюлиет. Не съм принцът от приказките, ясно ли ти е? Съвсем не.

Хвана я за брадичката с два пръста и здраво я стисна. Погледът му стана суров. Направо заплашителен. Повтори още веднъж: „Не съм принцът от приказките“, след което отпусна хватката си. Тя потърка челюстта си. Защо ли го казваше това?

Оттогава — пълно мълчание. Нейна беше грешката, че му се нахвърли по този начин. Винаги трябва да имаш едно наум и да се държиш резервирано с принцовете, иначе те пробват кристалната пантофка на друго краче.

Сега крачеше бодро, заета с мисли за Жан-Франсоа Пенсон, за бинтованите гърди на Унгрун, за Джони Холидей и Силви Вартан, дъхът й се виеше в студения въздух и рисуваше големи плътни кръгове и малки прозирни кръгчета… Внезапно забеляза, че някой я следи. Един млад мъж спираше, когато тя намаляваше крачка, тръгваше, когато тя се забързваше. Реши да се увери и се облегна за миг на каменния парапет край Сена. Той също се облегна, на известно разстояние от нея.

Беше около двайсет и пет — трийсетгодишен, брадат, с разрошена коса. Нищо особено, реши тя. Нормално, красивите мъже не следят момичетата по улиците. Те се разхождат горди, с вдигнати яки и от време на време поглеждат часовниците си с делови вид. Изгледа го открито. В отговор той й махна.

Наближаваше парка „Тюйлери“ и можеше да му избяга при кукления театър. Ще си вземе билет, ще влезе, и в момента, в който Гиньол замахне с тоягата да набие лошия, ще се измъкне незабелязано в тъмното.

Замисълът се провали. Сблъска се с него на вратата, когато се готвеше да излиза. Отдръпна се и раздразнено попита:

— Какво искате от мен? Оставете ме на мира! Престанете да се мъкнете подире ми!

Той я изгледа, невъзмутим. Нямаше истинска брада, просто не се беше бръснал няколко дни. Висок около метър и осемдесет, с кестенява рошава коса, обут в стари дънки, старо яке, от което се подаваше краят на ризата му. Малко небрежно го дава, реши тя. Приличаше на костенурка, но очите му бяха палави и зорки и тя скоро се улови, че го гледа само в очите.

— Не се мъкна след вас, по-правилно е да се каже, че се мъкна след най-готиното дупе на света.