Хайде всички да убием Констанс

Тишина.

Почуках отново.

Погледнах през един страничен прозорец. Видях очертанията на мебели посред стаята, където не им беше мястото. Имаше също твърде много лампи и навити килими.

Ритнах вратата, изругах и се отдръпнах назад, готвейки се да крещя пред всички врати подред, когато момичето приближи и тихо ме докосна по ръката.

— Вече мога да си вървя — промълви.

— Ами Калифия?

— Казва, че всичко е наред.

— Да те откараме? — кимна към колата Кръмли.

Тя не можеше да откъсне очи от дома на Калифия, от центъра на цяла Калифорния.

— Имам приятели близо до Ред Рустър Плаза. Ако ви е удобно…

— Разбира се.

Когато потеглихме, тя извърна глава към отдалечаващия се дворец на кралицата.

— Утре ще дойда пак — извика.

— Тя знае, че ще го направиш — казах аз.

Подминахме бюрото „Калахан и Ортега“, но този път Кръмли не го удостои с поглед.

През целия път докато возехме циганката, никой не обели и дума.

— Шантава работа — казах на връщане. — Напомня ми за един приятел преди години. Когато умря, имигрантите от Куернавака нахлуха в дома му, ограбиха колекцията му от стари фонографи от началото на века, плочите на Карузо, мексиканските маски. Оставиха мястото празно като египетска гробница.

— Това е то да си беден — отбеляза Кръмли.

— И аз съм отрасъл в бедност. Но никога не съм крал.

— Може би просто не си имал подходяща възможност.

Подминахме двореца на Кралица Калифия за последен път.

— Като нищо може да е там. Циганката знае какво приказва.

— Тя сигурно знае. Но на теб ти хлопа дъската.

— Просто ми дойде много — опитах да се защитя. — Твърде много. Първо Констанс ми връчва два злокобни телефонни указателя и изчезва. После почти се удавяме в двайсет хиляди левги стари вестници. А сега, за капак, и мъртва кралица. Започвам да се чудя, дали всичко е наред с отец Ратиган?

Кръмли изви волана и спря край една телефонна кабина.

— Ето ти монета!

Влязох вътре и набрах номера на катедралата.

— Извинете, исках да попитам дали господин… — запънах се и се изчервих. — Дали отец Ратиган е добре?

— В какъв смисъл добре? В момента е на изповед.

— А, много се радвам — рекох глупаво. — Стига и този, когото изповядва, също да е добре.

— Никой никога не е добре — отряза гласът и затвори.

Довлякох се обратно до колата, където Кръмли ме изгледа изпитателно.

— Е?

— Още е жив. Къде ще ходим сега?

— Знам ли. Но оттук нататък даваш обет за мълчание. Нали знаеш католическите обети? Затваряш си устата, инак ще гориш в ада. Ясно?

Отидохме до градската палата на Венис. Кръмли слезе и затръшна вратата.

Бави се около половин час. Когато се върна, подаде глава през шофьорския прозорец и каза:

— Слушай внимателно. Току-що си взех една седмица болнични. За това време имаме да свършим много работа — да открием Констанс, да опазим свещеника на „Света Вибиана“, да възкресим няколко мъртъвци и да предупредим жена ти да ме възпре, ако река да те удуша. Кимни с глава, ако си разбрал.

Аз кимнах.

— През следващите двайсет и четири часа няма да се обаждаш без разрешение! Къде са сега онези проклети телефонни указатели?

Подадох му Книгите на Мъртвите.

Кръмли седна зад волана и ги изгледа смръщено.

— Можеш да кажеш нещо за последно, преди да млъкнеш!

— Ти си най-добрият ми приятел — изтърсих.

— Толкова по-зле — каза той и настъпи газта.