Фалшификаторът от черния кос

Затова пък Ели веднага се почувствува като риба във вода, макар че и тя стъпваше за първи път в такова заведение. Крачеше царствено по дебелия килим, с кралско движение си даде куфара на портиера и като кралица огледа другите блестящи жени наоколо, които в сравнение с нея ми изглеждаха като скромни дами от нейната свита. И отново си помислих, че не познавам жените.

Последното се потвърди само десетина минути по-късно. Бяхме настанени в две съседни стаи на седмия етаж с разкошен изглед към морето. Точно под нас се бе простряла златната лента на плажа, осеяна с пъстри чадъри, безброй кафяви голи тела и шарени хавлии, които я превръщаха в гигантски гоблен на Люрса, опасващ този бряг на Черно море чак до Варна и Балчик. За съжаление по известни вече причини аз не можех да се наслаждавам на тази картина. И вече се преобличах, когато в стаята ми се втурна Елина с пламнало лице:

— Той е тук!

— Кой? — уплаших се не на шега аз.

— Ричард Брук.

— Нима?

— Да!

— Кой е той?

— Ама не го ли знаеш? Киноартистът. От Холивуд. Снима се тук в един каубойски филм. Боже, какъв е бог! Живее близо до моята стая. Искаш ли да видиш вратата му?

Обичах Ели и съответно я ревнувах, но нейните периодични увлечения по филмовите звезди не ме вълнуваха. Сега обаче почувствувах леко бодване в сърцето: този път звездата не беше на екрана, а тук, на седмия етаж, в съседство с нас.

— Не — рекох, — благодаря — рекох, — не ме интересуват чужди врати.

Тя си излезе сърдита, с не много високо мнение за моите културни интереси. Аз пък слязох в хола по шорти, фланелка и блок за рисуване под ръка.

Хотелът се оказа зает почти изключително от американци и канадци. Два етажа се държаха от участници в американо-българската филмова продукция „Свирачът по скалите“, за която „Филмови новини“ се съсипваше да пише. Българите, както узнах по-късно, с изключение на главните актьори, не живееха тук, а в близкото село Захариево, където се снимаха, и сега в хола, излегнали се на креслата или накацали върху високите столчета пред бара, смучеха разхладителни напитки познати и в същото време непознати физиономии, видени някъде и някога с друго облекло, друг грим и в друга приказна обстановка — второстепенни актьорчета от Уфа, Чинечита и Холивуд.

Дафна Флеминг познах веднага — капитан Добрев ми я беше описал достатъчно подробно: красива, платиненоруса, с тънък кръст и свръхмощен бюст. Седеше мълчалива и самотна в ъгъла до прозореца и забила неподвижни сини очи в собственото си отражение на стъклото, пиеше от висока чаша жълтеникава течност с лед. Явно не беше в съвсем трезво състояние. И беше стара, много по-стара от екранния си образ.

Погледнах в таблото: № 742 — ключът на Робинзон Голдсмит беше тук. Настаних се близо до приемната, очаквайки човека, който щеше да го потърси, отворих блока и започнах да скицирам Дафна.