Внезапни завършеци
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Светът на първия закон #7
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Колибри“
- ISBN: 978-619-02-0018-5
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Внезапни завършеци». Краткое содержание книги:
— Защо не вземеш ти шибаното нещо, Робин? — изръмжа Веселяка Йон.
— Щото шибаната ми работа е да казвам на вас, шибаняци, да вземете шибаното нещо, шибаняко Йон Къмбър.
Настъпи продължителна, зловеща тишина. По-грозна от отрочето на мъж и овца, както обичат да казват планинците.
След това Йон заговори с онзи негов тих глас, който след всичките тези години продължаваше да кара Гушата да настръхва.
— Надявам се да греша. Кълна се в мъртвите, дано да греша. Но имам усещането… — той пристъпи напред и изведнъж стана отчетливо ясно точно колко брадви носи със себе си, — че долавям липса на уважение.
— Не, не, съвсем не е така, не исках…
— Уважение, Робин. Не струва нищо, но може да спести на човек разбитата глава. Ясен ли съм?
— Разбира се, че си, Йон, разбира се, че си. Прекрачих границата. Преминах изцяло от другата ѝ страна и моля за извинение. Не исках да покажа неуважение. Просто напрежението ми идва в повече. На всички ни идва в повече. И моят врат е на дръвника, също като твоя. Не тук може би, а у дома, можеш да си сигурен, че ако не стане по нейната…
Робин потрепери по-силно от преди.
— Мъничко уважение не е нещо непосилно…
— Достатъчно. — Гушата им махна с ръка да престанат. — Всички сме в тая пробита лодка и потъваме заедно с нея. Караниците няма да помогнат. Нуждаем се от всяка мъжка ръка, и от женските също.
— Винаги съм готова да помогна — рече Прекрасна, самата невинност.
— Да беше само това. — Гушата клекна, измъкна ножа си и започна да рисува карта на селото в пръстта. Така както обичаше да прави Руд Три дървета преди много, много години. — Може и да не знаем какво представлява точно това нещо, но поне знаем къде е. — Ножът продължаваше да разравя пръстта, а останалите се събраха наоколо прави, клекнали, седнали. — В средата има една голяма постройка с колони, украсени с резбовани лисичи глави. Ако питате мен, са драконови, но това е друга тема. Наоколо е издигната ограда с две порти, северна и южна. Къщите и колибите са тук. Тук има свинарник, мисля. Това може би е ковачница.
— Колцина ще да са там? — попита Йон.
Прекрасна потърка белега на скалпа си и намръщено погледна към бледото небе.
— Къмто петдесет-шейсет боеспособни мъже? Има и няколко старци, няколко дузини жени и деца. Някои от тях могат да държат острие.
— Жени да се бият. — Нивга се ухили. — Какъв позор.
— Мястото им е край огнището да готвят, а? — озъби му се Прекрасна.
— О, готвенето край огнището…
Брак зарея поглед в облачното небе, сякаш то цялото беше заредено с щастливи спомени.
— Шейсет бойци? А ние сме само седем, плюс багажа. — Веселяка Йон сви езика си на тръбичка и изстреля една плюнка в идеална дъга право върху ботуша на Робин. — Тая работа вони. Трябват ни повече хора.
— Няма да можем да ги изхраним. — Брак-и-Дейн тъжно притисна длан към корема си. — И така едва стига…
Гушата го пресече.
— Хайде да си правим плановете, като се съобразяваме с това, с което разполагаме, става ли? Пределно ясно е, че шейсет души са твърде много, за да се бием честно. — Не че някой се беше присъединил към отряда му, за да се бие честно, разбира се. — Трябва да изкараме някои от тях навън.
Нивга потрепна.
— Има ли смисъл да питам защо гледаш мен?
— Защото грозните мъже най-много мразят хубавите мъже, красавецо.
— Не мога да го отрека. — Нивга въздъхна и отметна назад дългата си коса. — Красивото ми лице е моето проклятие.
— Твоето проклятие е благословия за мен. — Гушата посочи северния край на начертаната в пръстта карта, където над едно поточе имаше дървен мост. — Ще замъкнеш неустоимата си красота към този мост. Сигурно ще са разставили стражи. Организирай диверсия.
— Имаш предвид да застрелям някого от тях?
— По-добре стреляй във въздуха. Дайте да не убиваме никого, освен ако не се налага, а? При други обстоятелства може да се окажат приятни хорица.
Нивга вдигна недоверчиво вежди.
— Мислиш ли?
Гушата не мислеше така, но нямаше никакво желание да натоварва съвестта си още повече. Тя и така едва се държеше на повърхността.
— Просто ги покани на малък танц, това е.
Прекрасна притисна длан към гърдите си.
— Жалко, че ще го пропусна. Когато музиката засвири, никой не танцува по-хубаво от нашия Нивга.
Нивга ѝ се ухили.
— Не се притеснявай, сладурче. После ще потанцувам за теб.
— Обещания, обещания.
— Да, да. — Гушата им затвори устата с едно махване на ръката. — Можеш хубаво да ни развеселиш, след като приключим с тая идиотска задача, ако все още сме живи.
— Може и теб да успеем да разсмеем, а, Уирън? — рече Прекрасна.