Метро 2035
- Автор: Глуховский Дмитрий Алексеевич
- Серия: Метро #3
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542820550
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Метро 2035». Краткое содержание книги:
Време е да научим истината!
Третата световна война прогони човечеството от лицето на Земята. Мегаполисите са или разрушени, или пустеят под радиационните дъждове. Сателитите самотно се носят по орбитите си. Радиото мълчи на всички честоти. Единствено сирените за тревога нарядко огласят преддверията на метростанциите.
Там, в тунелите под Москва, последните жители на планетата оцеляват ден за ден. Създали са свои нови общества. Воюват или търгуват помежду си. И не се отказват от надеждата да си върнат господството над повърхността. Но първо трябва да се справят с вечния човешки ламтеж за власт. Комунистите от Червената линия и нацистите от Четвъртия Райх са готови да разпалят война по всички спирки, в целия затворен метро-свят, за да наложат идеологията си.
Сталкерът Артьом още е преследван от кошмари. Редовно той излиза на повърхността, излагайки се на радиацията, за да претърсва радиочестотите. Но те все така мълчат. Единствената надежда за него са думите на странен старец на име Омир, който твърди, че на една далечна спирка някой е чул по радиото чужди гласове. В отчаянието си Артьом се отправя да търси този човек. И се оказва забъркан във война, от която зависи съдбата на последните останки на човечеството.
„Метро 2035” продължава и завършва историята на Артьом от първата книга на култовата трилогия, но може да се чете и като самостоятелен роман.
Между краката на младежа надеждно беше стисната тенекиена кофа, а през рамото му висеше торба, по която той почукваше така, че изглеждаше, сякаш тя издава съблазнително дрънчене:
— Ще ви дам най-добрата цена.
А всъщност дрънчеше кофата.
В предишните времена над тази станция се беше намирал Рижският пазар, прочут из цяла Москва с евтините си рози. След като завиха сирените, на хората им дадоха още седем минути, за да разберат, да повярват, да сграбчат документите си и да дотичат до най-близкия вход на метрото. И ловките цветари, които тук бяха само на две крачки, се напъхаха първи, разбутвайки с лакти останалите загиващи.
Когато се повдигна въпросът с какво ще се живее под земята, те отвориха херметичните врати, отместиха натрупаните отвън тела и се върнаха на своя пазар за розите и лалетата; те вече бяха увехнали, но бяха напълно годни за хербарий. И обитателите на Рижска още дълго време търгуваха с изсушени цветя. Цветята бяха нападнати от плесени и излъчваха, но хората въпреки това ги взимаха — в метрото не можеше да се намери нищо по-добро. Нали трябваше да продължат и да обичат, и да скърбят; а как да правят това без цветя?
Благодарение на сушените рози, на спомена за още като че ли едва вчерашното и вече безвъзвратно загинало щастие Рижска разпери криле. Но под земята не можеха да се отглеждат нови цветя; цветята не са гъби, не са хора, трябва им слънце.
А пазарът над станцията, макар и да изглеждаше неизчерпаем, секна.
Настана криза.
Рижаните, свикнали вече с красивия живот, би трябвало да преминат на орязан порцион и изобщо — да ядат плъхове както останалите клетници на обикновените станции, които не са благословени с нищо. Но ги спаси една търговска хватка.
Помислиха над възможностите, оцениха предимствата на своето разположение и предложиха на северните си съседи сделка: да купуват излишъците от свински изпражнения, за да търгуват на свой ред самите те с тях, пласирайки ги като тор на всички онези станции, които отглеждаха гъби. ВДНХ приеха предложението — те разполагаха с изобилие от тази стока.
И Рижска, вече угасваща, посивяла от настъпващата нищета, разцъфтя отново. Новата стока, естествено, не миришеше по същия начин, но затова пък беше по-надеждна. А в днешната трудна епоха не върви да си придирчив.
— Момчета, вие какво, нищо ли не носите? — разочарова се от гостите остриганият младеж, след като за кратко подуши въздуха.
В този момент дотичаха, малко позакъснели, други такива с кофи, вкупом, един през друг, крещейки:
— Лайна!
— Няма ли лайна? Добре плащам!
— Патронка за кило давам!
Тук, както и навсякъде в метрото, плащаха с патрони от „Калашников“, понастоящем единствената твърда валута. Рублите бяха загубили смисъл още в самото начало: с какво да се обезпечат в свят, където честната дума не струва нищо и няма държава? Друга работа са си патроните.
Банкнотите отдавна ги бяха свили на цигари и ги бяха изпушили; едрите се ценяха повече от дребните — те бяха почисти, горяха по-добре и не димяха толкова. С монетите си играеха по-бедните деца, които нямаха гилзи. А истинската цена на всичко сега беше в патронки, както гальовно наричаха патроните.
Патрон за килограм на Рижска — а някъде на Севастополска килото вече струва цели три. Разбира се, не всеки ще тръгне да се занимава с тази работа. Нищо — конкуренцията е по-малка.
— Слушай, Льох, разкарай се! Аз въобще бях първи тук! — Мургав пъргав мустакатко бутна в Христос татуиран младеж; онзи се озъби, но отстъпи.
— Къде се вреш, мамка му? Мислиш си, че като ги посрещнеш в тунела, всичките лайна са твои? — подскочи друг, плешив, с посинели бузи.
— Виж какви ги върши новакът!
— Добре, мъжаги, вие какво... Те така или иначе нищо не носят!
— Дай да проверя!
Нюхът на остригания Льох с кръста не го беше подвел. Ко- тангенса не возеше нищо.
Той разпери добродушно ръце и разтовари Артьом и Омир:
— Моите владения свършват тук!
И отпътува обратно в тъмнината, подсвирквайки си нещо непоносимо.
Патрулът рутинно, доколкото беше необходимо, се запозна с гостите и ги пропусна; струпалите се търговци се разотидоха. Остана само най-първият — Льоха. Явно най-гладният.
— Може би една екскурзия, момчета? Туристите има какво да видят при нас. Кога за последен път сте виждали влак? Хотелът ни е в него. Стаите са шик! С ток! В коридора. Ще ви издействам намаление.
— Познавам всичко тук като пръстите на ръката си — обясни добродушно Артьом и тръгна напред; Омир се затътри след него.