Братя

– Не мърдай – предупреждава тя. – Поеми си въздух, за да се увериш, че си добре.

Това е София Михалис.

– Къде се губиш? – е първото, което му идва да каже.

Сам не знае какво го изненада повече – това, че я вижда за първи път от години, или че толкова се е променила. София винаги е била самоуверена, остроумна, но не очакваше, че ще стане такава красавица. В гимназията беше от онези девойки, които момчетата, е присъщата си жестокост, наричаха „гръцки трагедии“, най-вече заради твърде непропорционалния за лицето ѝ нос. Независимо от това е много чаровна. Има потресаващо тяло. А сега вече съзнава неповторимостта си.

Пол се засмива и сяда на земята да се огледа. На ръкава на тъмносивото му сако „Брукс Брадърс“ има зелено петно от тревата, но никъде не го боли. Той поема подадената ръка и се изправя, докато няколкото души, притекли се на помощ, се отдръпват.

В отговор на въпроса на Пол София му казва, че през последните седем години е учила по комбинирана програма на местния колеж и медицинското училище в Бостън. Дипломирала се е през юни и сега е стажантка в Университетската болница в града.

– Къде по-точно? – пита Пол.

– В хирургията.

– Леле! – възкликва той. Никога не би предположил такова нещо за нея. – Това означава ли, че ще ме зашиеш безплатно, ако ми се наложи.

– Мама казва, че е трябвало тя да ме научи да шия.

София се интересува какво става с него. Казва ѝ, че само след два месеца ще го приемат в адвокатската колегия и ще бъде назначен за прокурор в окръг Киндъл под ръководството на Реймънд Хорган.

– А иначе? – осведомява се тя. – Още ли си с Джорджия.

– Да, още съм с Джорджия.

Двата ѝ предни зъба се белват над тънката долна устна и големият ѝ нос сякаш се вирва още повече. Той се досеща какво си мисли: „Кога ще проумееш истината?“

– Тя е тук някъде – добавя Пол и прави широк жест с ръка, сякаш ако не беше Джорджия, той изобщо нямаше да е тук.

– Трябва да я видя. Да я поздравя.

– Да, може – измърморва той, съзнавайки, че темата за Джорджия някак е спряла разговора им.

София махва небрежно, преди да се отдалечи, и Пол едва устоява на изкушението да я изпрати с поглед. Продължава да чувства присъствието ѝ. Той си дава сметка, че София се е превърнала в човек, какъвто и той винаги е копнял да бъде – оставящ отпечатъка си в света. Нещо го жегва, когато най-сетне поглежда назад и я вижда до Джорджия, която няма подобни амбиции. По настояване на отец Ник тя не кандидатства в колеж и вече е главен касиер в една местна банка. Пол обича Джорджия. Винаги ще я обича. Но не е сигурен, че иска да се ожени за нея, което тя и семейството ѝ отдавна очакват от него. Това е неговият проблем. Животът с Джорджия би бил хубав, но едва ли ще е интересен.