Обсидиан [bg]

Част от омлета заседна на гърлото ми. Как можеше да говори така за момче на моята възраст? Направо отвратително.

— Адски готин? Мамо, моля ти се, престани.

Тя взе чинията си от масата и тръгна към мивката.

— Миличка, може да съм на години, но все още виждам съвсем добре. А сутринта определено имаше какво да се види.

Втресе ме. Още по-отвратително.

— Мамо, да не си почнала да си падаш по по-млади? Да не би да те е налегнала някаква криза на средната възраст, за която трябва да се притеснявам?

Тя ме погледна през рамо, плакнейки чинията си.

— Кейти, надявам се да положиш усилие да се запознаеш с тях. Мисля, че ще е добре да си намериш някакви приятели, докато почнеш училище. — Тя спря за миг, колкото да се прозее. — Няма да е зле някой да те разведе наоколо, нали?

Отказвах да мисля за първия учебен ден, нов клас, непознати хора и прочие. Изхвърлих остатъците от омлета в боклука.

— Да, няма да е зле, но не смятам да ходя да им чукам на вратата и да ги моля да ми станат приятели.

— Няма да молиш, ако си облечеш една от онези прекрасни летни рокли, които носеше във Флорида, вместо този парцал — каза тя и ме подръпна за ръкава. — Ще флиртуваш.

Погледнах фланелката си. Отпред пишеше МОЯТ БЛОГ Е ПО-ДОБЪР ОТ ТВОЯ ВЛОГ. Абсолютно нищо й нямаше.

— А не искаш ли да изляза по гащи?

Тя се хвана замислено за брадичката.

— Мдаа, това определено би направило впечатление.

— Мамо! — разсмях се. — Би трябвало да ми се развикаш и да ми кажеш да не правя глупости!

— Миличка, не се притеснявам, че може да направиш някоя глупост. Но сериозно, положи усилие.

Не бях много наясно как точно да „положа усилие“.

Мама отново се прозя.

— Трябва да отида да поспя малко.

— Бягай, аз ще отида до супера да взема нещо за ядене.

И някакви растения и тор, евентуално. Лехата в двора наистина беше отвратителна.

Мама се спря на вратата и ме погледна.

— Кейти?

— Да?

През лицето й премина сянка, очите й сякаш потъмняха.

— Знам, че това преместване е изпитание за теб, особено преди последната ти учебна година, но това е най-доброто, което можахме да направим. Ако бяхме останали там, в онзи апартамент, без него… Време е да започнем да живеем отново. И татко ти така би искал.

Буцата, която мислех, че съм оставила във Флорида, отново се появи в гърлото ми.

— Знам, мамо. Не се притеснявай, добре съм.

— Нали не ме лъжеш? — каза тя и сви пръстите си в юмрук.

Слънцето от прозореца проблесна върху халката на безименния й пръст. Кимнах бързо, усещайки, че има нужда от уверение.

— Добре съм. Наистина. И ще отида да се запозная със съседите. Може да ги питам къде е супермаркетът например. Да положа усилие, нали се сещаш.